Зовът на барабана [bg]

Притихна само веднъж: когато минахме през голяма поляна, на която тревата се издигаше в странни вълнообразни могили, сякаш някаква огромна змия се беше заровила под нея. Полиан замълча и в усилието си да пришпори коня, успя само да дръпне юздите и да го спре. Аз се върнах да ѝ помогна.

— Droch dite — промърмори тя, като гледаше с крайчеца на окото си притихналите могили. Лошо място. — Djudju. — Намръщи се и направи лек жест с ръка, вероятно знак срещу злото.

— Това гробище ли е? — попитах Майърс, който се бе върнал да види защо сме спрели. Могилите не бяха на равни разстояния, но бяха по края на полянката, сякаш в някакъв модел, който не ми изглеждаше естествено формирование. Струваха ми се твърде големи за гробове обаче, освен ако не бяха грамади, като онези, които древните шотландци изграждаха, или масови гробове, помислих си неспокойно при спомена за Калоден.

— Не бих казал гробище — отвърна той и бутна шапката си назад. — Било е село някога. Май на тускарора. Онези възвишения ей там — махна с ръка — са съборени къщи. А голямата отстрани сигурно е била къщата на вожда. Тревата много бързо е погълнала всичко. Като гледам обаче, погребано е преди доста време.

— Какво се е случило с него? — Иън и Джейми също бяха спрели и се върнаха да огледат малката поляна.

Майърс се почеса замислено по главата.

— Не знам, не съм сигурен. Може някаква болест да ги е прогонила, или пък да са се оказали на пътя на чероките или крийк, макар че сме на север от земята на чероките. По-вероятно е станало по време на войната. — Той заби яростно пръсти в брадата си, изви ги и изтръска настрани останките от кърлеж. — Не мога да кажа, щото гледам да избягвам това място.

Полиан явно беше на същото мнение и ние продължихме. До вечерта бяхме излезли от боровата гора сред храсталаците на дъбак в подножието на хълмовете. Вече се движехме с добра скорост и дърветата започнаха да се променят; малки кестенови горички, големи гори от дъбове и хикории, с пръснат тук-там дрян, райски ябълки и тополи, които ни обграждаха на вълни от зеленина.

Ароматите се промениха, самият въздух също, докато се изкачвахме. Силната миризма на борова смола тук отстъпи на по-леки, по-разнообразни аромати, дъхът на листата на дърветата се смесваше с аромата на храсти и цветя, които растяха от всяка пукнатина в скалите. Още беше влажно, но не толкова горещо; въздухът вече не приличаше на задушаващо одеяло, можеше да се диша и то с удоволствие, заради парфюмите на растителна влага, на сгрети от слънцето листа и влажен мъх.

По залез на шестия ден бяхме вече в планините и въздухът беше наситен с шум на течаща вода. Поточета кръстосваха долините, изливаха се от скалните первази и ромоляха по стръмните скални лица, оставяйки влага и мъх като нежен зелен бордюр. Когато заобиколихме един хълм, аз спрях изумена; по склона на далечна планина във въздуха подскачаше водопад, който се извиваше на цели осем стъпки във въздуха при полета си в дълбоката пропаст.