Синовете на Спарта [bg]

Хрисоф се поклони и Ксенофонт го остави и продължи да язди бавно напред. Погледна назад към спартанеца, но Хрисоф вече се отдалечаваше и привикваше капитаните и пентакостите, от които щеше да има нужда.

Филезий известно време остана да гледа след спартанеца, след което прочисти гърло. Не му допадаше да се обръща към Ксенофонт, докато е на нивото на прасците му, но атинянинът с нищо не показваше, че ще слезе от коня.

— Искаше да говориш с мен ли? — подкани го Ксенофонт.

— Да… Исках да посоча, че прекосихме планината и няма никаква следа от Тисаферн и персите, още по-малко от царя им. Хрумна ми, че макар да не ми е работа да се меся, може би сега е времето да обсъдим как най-добре да изведем войниците от тази страна.

— И хората от обоза — добави Ксенофонт.

— Да, разбира се, тях също. Исках да кажа, че непосредствената заплаха я няма, поне засега. Знаеш, че с Менон бяхме роднини. Четиринайсет години служех в сянката му, а доколкото разбирам, ти… — той стисна зъби за момент — си по-неопитен.

— О, и то много — отвърна Ксенофонт. — Макар да забелязвам, че Менон не те е направил свой заместник. Ти обаче се възползва от изникналия шанс и хората му те приеха. Това беше дързък ход. И нямах възможност да ти благодаря за подкрепата ти. Благодарен съм ти, Филезий. Без хора като теб нямаше да оцелеем, за да стигнем до тази равнина. Без твоята храброст и дисциплина няма да видим родината си. Сигурен съм в това. Без абсолютното подчинение по всяко време на хората, които командваш, и на онези, които командват командирите, ние ще загинем в Персия и никога няма да вкусим отново виното и маслините на Гърция. Няма да се наслаждаваме на пиесите на Еврипид, нито да слушаме разговорите на агората в Атина. Нещо по-лошо, ако се провалим тук, ще бъдем забравени от сънародниците си.