![Синовете на Спарта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/8/sinovete-na-sparta-bg-download.jpg)
Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
— Отстъпете в строй! Дръжте фланговете и се изтеглете. Вземете мъртвите. Вижте колко от семействата им ще ридаят, когато си мислят за нас.
Ухили се, когато хората му се разсмяха и започнаха да отстъпват, вдигнали отново щитове и прибиращи паднали копия, които отново влязоха в употреба и държаха конниците на разстояние. Вбесените перси крещяха проклятия и се кълняха, че ще си отмъстят.
Тисаферн се боеше, че хората му ще навлязат прекалено навътре в планината. Беше чувал за племената, вилнеещи като чума из тези чукари. Персийската империя бе взела цели царства под крилото си, от Вавилон до мидийците, но тези планини си оставаха изолирани и неопитомени. Той гледаше как гърците се изтеглят, оставяйки след себе си трупове, подобни на парцали или парчета месо по земята. Отстъпващото каре сякаш ги бълваше, докато навлизаше в планините.
Импулсивно вдигна ръка за сбогом. Някакъв гръцки офицер на кон — Тисаферн не знаеше кой е — се обърна да го погледне. Непознатият също вдигна ръка в отговор и пое в тръс към чукарите. Тисаферн поклати глава. Беше си мислил, че гърците ще се предадат, когато бяха избили водачите им на угощението. Беше обещал на цар Артаксеркс, че те ще са безпомощни без тях. А вместо това те си бяха избрали други и като по чудо бяха оцелели. Странен народ, помисли си той и се запита как ли ще ги приемат кардухите.
Обърна се към първия си помощник Митридат.
— Иска ли ти се да идеш с тях?
Гъркът поклати глава.
— За нищо на света, господарю. Няма да ги видим повече.
— Точно това си мислех и аз. Когато се върна при царя, ще му кажа, че са унищожени. Как мислиш, това точно описание ли ще бъде?
Гъркът сведе глава.
— Да, господарю Тисаферн. Те не го знаят, но са мъртви. Ти ги прогони в земите на кардухите, което означава успех. Поздравления, господарю.
Тисаферн се усмихна и прибра малката кама, която държеше. Последните гърци влязоха в прохода и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Планината ги беше погълнала.
— Останаха ли ни още гълъби? — попита той.
Митридат кимна.
— Разбира се, господарю.
28
Студът се засилваше с всяка крачка, а пътеката се стесняваше и се изкачваше все по-нагоре. Хоплитите вървяха в редици с щитове в готовност и използваха копията си като тояги, докато се катереха по изпопадали камъни. Отвесните скали се извисяваха високо над тях, а върховете на планината бяха скрити в мъгли. Ксенофонт прати Хефест отзад да се оглежда за евентуален последен удар от страна на Тисаферн, но в начина, по който персиецът вдигна ръка, преди да изчезне от поглед, имаше нещо окончателно.
Не след дълго равнините останаха спомен. Помагаха си един на друг да преодоляват канарите, като непрекъснато трепереха — студът ги пронизваше до кости. Ксенофонт бързо разбра, че няма да може да продължи с коня си в планините на кардухите, въздъхна и слезе от седлото. Животното му беше служило добре и му беше трудно да поиска да му донесат чук. Убиването на кон беше трудно нещо, но нуждата им беше огромна. Един коринтянин каза, че навремето бил касапин. Ксенофонт хвана повода и отказа да се извърне, когато коринтянинът замахна и стовари чука върху главата на коня, който подгъна крака и рухна на земята с изплезен език. Мъже и жени се скупчиха, сякаш можеха да вземат парче месо за себе си, като положат ръце върху коня.
— Всички назад — озъби им се Ксенофонт. — Гладът ви превръща в глупаци. Имаме още десет коня. Ще спрем тук да ядем… — Той се огледа, но наоколо нямаше почти никакви дървета и нямаше с какво да се изпече месо за гладуващото множество. — Ще носим месото, докато не намерим дърва и място, което се защитава лесно.
Обещанието му като че ли ги задоволи, макар че хората гледаха като вълци как касапинът нарязва коня.
Пътят, доколкото го имаше, се изкачваше все по-нагоре, докато не ги отведе до разклонение. В едната посока продължаваше козя пътека, която беше просто тънка бяла линия, изчезваща зад завоя. В другата имаше по-скоро свлачище, отколкото път — сивите камъни бяха покрити с мъх и сякаш нищо не беше минавало оттам през последните хиляда години. Ксенофонт излезе напред, макар че преценката му накъде да тръгнат не беше по-добра от тази на мърлявото хлапе, което от известно време вървеше до него. Въпреки това гърците очакваха решението му, затова той даде заповед без колебание. Щяха да се изкачат по свлачището, за да излязат на по-високо. След като млъкна, момчето му се усмихна с широко отворени очи.