![Синовете на Спарта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/8/sinovete-na-sparta-bg-download.jpg)
Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
Когато приключиха с обсъждането на пътя, онези в карето вече ги чакаха с нетърпение, а слънцето почти бе стигнало зенита. Най-силните носеха увито в плат месо или мрежи с пилета и мехове с вода. Много повече носеха вързопи с всички зимни дрехи и вълнени одеяла, които бяха успели да намерят.
Ксенофонт застана начело веднага щом Хефест и съгледвачите препуснаха напред. В същия момент персийската войска се изсипа от проходите зад тях като масло от спукано гърне и ги загледа злобно, но без да посмее да атакува. Гърците бяха в относителна безопасност, докато вървяха между селата. Къщите и улиците отнемаха преимуществото на преследвачите им. Ксенофонт знаеше, че в равнината положението ще е различно. Старейшината на селото беше казал, че им предстоят няколко дни път, може би сто парасанги или повече. Ксенофонт продължаваше да се надява, че целта на стареца е била да подрони духа им.
— Тръгваме на север — извика той на хората си и почувства как сърцето му се изпълва с гордост. Неговите хора. Неговото семейство.
Персийските полкове ги приближиха, но не посмяха да ги нападнат. Гърците бяха заприличали на вълци и у тях определено не беше останала слабост. Тя бе изгорена в пустините.
Тисаферн пращаше малки отряди да тичат покрай карето и да хвърлят копия. Когато обаче приближаваха достатъчно, за да атакуват, те биваха прогонвани от камъните, изстрелвани от хора, които с всеки следващ ден ставаха все по-добри с прашките.
Най-голямата заплаха бяха персийските конници. Те приближаваха на бързи и плътни групи и хвърляха копия, докато ариергардът се мъчеше да отстъпва с вдигнати щитове. През първия ден гърците дадоха жертви и оставяха след себе си по два-три трупа; когато спряха да пренощуват се оказа, че са изгубили шейсет души. Лесно беше да си представят, че това ще продължи през целия път до планините, докато не останат прекалено малко, за да могат да се защитят. Настроението беше кисело.
Ксенофонт гледаше как слънцето докосва хоризонта, а персите се оттеглят към полковете си. Все още се чудеше защо изпитват такъв страх от нощно нападение, че разполагаха лагера си далече от техния. Според Хефест, който ги беше проследявал пеша няколко нощи, те се оттегляха доста мили назад, преди да се почувстват в достатъчна безопасност, за да спънат конете си.
Ксенофонт видя как Тисаферн вдига ръка едва ли не за поздрав, преди да обърне коня си. Започваше да се смрачава. Той благодари на боговете за врага, който му бе пратен. Някой по-решителен персиец щеше да продължи атаките два пъти по-енергично и нямаше да отстъпи, докато не избие гърците до крак.
Помисли си за шейсетте души, които бяха изгубили този ден, и се озъби във внезапен пристъп на ярост. Бяха прекалено много. Знаеше, че някои войници искат да им нареди да спрат и да се бият. Персийската гордост щеше да принуди Тисаферн да отговори и гърците можеха да избият половината му войска, преди да обърнат останалите в бягство.
Идеята беше изкушаваща, но Ксенофонт знаеше, че изходът от едно сражение никога не може да е сигурен. Ако изгубеше дори една четвърт от хоплитите, останалите щяха да са твърде малко, за да предпазват хората от обоза. Щяха да изгубят всичко. Изложи аргументите си пред водачите и те ги приеха, макар и с неохота. Той беше стратегът, който бе избран да ги командва. Докато не се провалеше, заповедите му щяха да се изпълняват безпрекословно.
Всяка сутрин в продължение на дванайсет дни потегляха, когато звездите показваха, че изгревът наближава. Изклаха животните и изядоха цялата храна, която имаха. Гладът се завърна като звяр, дебнещ сред тях.
Оставяха след себе си купчини изпражнения и това бе единственото им утешение, защото персите трябваше да минават през тях. Мръсотията стана неразделна част от похода им и ако сутрин изпразваха мехурите си на спокойствие, през деня трябваше да го правят, докато вървят. Жените страдаха най-много, но нямаше място за свенливост. Мъжете около тях отначало се извръщаха, за да могат да ги оставят поне донякъде насаме. След известно време обаче пикаенето стана нещо толкова обичайно, че никой не му обръщаше внимание.