Мозайка от убийства [bg]

Алан беше намерил смъртта си, преди да успее да подпише новото си завещание. Джеймс също беше имал достъп до къщата и е бил наясно, че ако времето е слънчево, Алан ще закусва на терасата на кулата. А времето през август беше топло.

Продължавах да мисля за всичко това, докато шофирах към къщи, но все пак ми трябваше известно време, за да го приема. В един детективски роман, когато главният герой научи за смъртта на сър Еди-кой си Смит — обезглавен или намушкан тридесет и шест пъти с нож, докато е пътувал във влака — детективът приема това за съвсем естествено събитие. Събира си багажа и потегля веднага, готов да задава въпроси, да събира улики и в крайна сметка да залови убиеца. Но аз не бях детектив. Бях редактор в издателство — и допреди една седмица нито един от познатите ми не беше успял да намери смъртта си по необичаен и насилствен начин. Дори с изключение на собствените ми родители и Алан почти никой от обкръжението ми не беше умрял. Това е доста странно, като се замисли човек. В книгите и телевизионните сериали има стотици убийства. Популярната литература на практика нямаше да може да оцелее без тях. Но в реалния живот почти не се случват убийства — освен ако човек не живее на неподходящо място. Защо изпитваме такава нужда да се занимаваме с разследване на убийства и какво точно ни привлича в това — разследването или самото престъпление? Може би изпитваме някаква първична нужда от кръвопролитие, защото собственият ни живот е толкова сигурен и удобен? Отбелязах си наум да проверя как вървят продажбите на книгите на Алан в Сан Педро Сула, Хондурас (световната столица на убийствата). Може би щеше да се окаже, че там изобщо не ги четат.

В крайна сметка всичко опираше до писмото. Без да казвам на никого за това, аз бях направила копие от него, преди Чарлс да го предаде на полицията, и веднага щом се прибрах у дома, го извадих и отново го проучих. Спомних си за необичайната аномалия — написано на ръка писмо в плик, напечатан на машина, — която бях забелязала в кабинета на Чарлс. Това беше точното огледално отражение, обратното на онова, което беше открил Атикус Тип в имението „Пай Хол“. Сър Магнъс беше получил смъртна заплаха, напечатана на машина, в надписан на ръка плик. Какво означаваше това в двата случая? И дали, ако двата случая се разглеждаха заедно, те не бяха парчета от някаква по-голяма мозайка с по-мащабно значение, което не успявах да разкрия?

Писмото беше изпратено в деня, след като Алан беше предал ръкописа на книгата си в клуба над „Айви“. Сега ми се искаше да бях разгледала плика по-подробно, за да видя дали е изпратен от Лондон или от графство Съфолк, въпреки че Чарлс беше разкъсал и част от пощенския печат, когато го беше отворил. Във всеки случай изглеждаше сигурно, че Алан го е написал собственоръчно. Това беше неговият почерк — и освен ако някой го беше принудил да напише писмото с пистолет, опрян в главата, намеренията му бяха изложени съвсем ясно. Или не беше така? Докато го четях отново в апартамента си в Крауч Енд, с чаша вино в ръка и на третата цигара, вече не бях толкова сигурна.