Катерина де Медичи [bg]

Трийсет и втора глава

Каретата отведе мен и децата в Лувъра. Франсоа, херцог Дьо Гиз и брат му Шарл жадуваха да ме отделят от сина ми – сега Франсоа II, крал на Франция – за да не чува съветите ми, а да се вслушва само в техните и на Мария, която обожаваше. Аз обаче го сподирях неотлъчно и когато невинно ме помоли да разговаря насаме с кардинала и херцога, се разхлипах толкова искрено – макар и премерено – че той се уплаши да ме изостави.

Страхувах се за него по множество причини. Напрежението от страданията и смъртта на баща му бяха изчерпили силите на Франсоа. Дори в каретата той обронваше глава върху рамото на Мария и стенеше глухо при всяко раздрусване. Виело му се свят и ухото го боляло.

Постара се все пак да разбере думите ми за необходимостта да поеме управлението на държавата без сътресения. До вечерта успях да го убедя да създаде регентски съвет, чиито решения да имат равна тежест с кралските. Щях да деля властта с братята Гиз, настанили се в покоите на Диан и Монморанси, след като изхвърлиха пред Лувъра личните вещи на предишните им обитатели.

Старият Монморанси – осъзнал твърде късно, че в памет на Анри е по-добре да се спаси кралството му, отколкото да се стои до мъртвото му тяло – се върна в Лувъра на другия ден и предложи услугите си на Франсоа. Синът ми му благодаря неловко и колебливо изрецитира жестоката реч, написана от братята Гиз –Монморанси е прекалено възрастен и постът му на главен съветник вече принадлежи на херцог Дьо Гиз. Новият крал препоръча на Монморанси да се оттегли в провинциалното си имение.

През дните след смъртта на съпруга ми много лица в двора се промениха – отиде си старият Монморанси, досега неотменно и благонадеждно присъствие; не откриха никъде младия шотландец, капитан Монтгомъри. Диан дьо Поатие се оттегли в дома си в Ане. По мое настояване върна незабавно скъпоценностите на Короната, подарени ѝ на младини от сляпо влюбения Анри. Придружаваше ги писмо с молба да ѝ простя за всички страдания, които ми е причинила.

Когато скъпоценностите пристигнаха в красиво изваяно кристално ковчеже – сватбен подарък за мен от папа Климент – извиках Мария да ги види. Пред обществото се отнасях любезно с нея, ала не бях забравила нито съзаклятническия ѝ разговор с мъжа, убил съпруга ми, нито забележката на Гиз, подхвърлена на сватбата ѝ, че вече е кралица на Франция.

– Сега са ваши – показах ѝ ги. Изчаках лицето ѝ да грейне, седнах до нея и прошепнах. – Кралеубийството е най-тежкото престъпление пред Бог. Извършителите отиват в най-зловещия кръг на Ада.

Тя ме погледна остро с разширени и навярно уплашени очи. Дланта ѝ улови неволно инкрустираното с диаманти разпятие пред гърдите ѝ.

Аз извърнах спокойно глава и се взрях в блестящото ковчеже, пълно с рубини, смарагди и перли.