Катерина де Медичи [bg]
- Автор: Калогридис Джинн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 9789543572892
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Катерина де Медичи [bg]». Краткое содержание книги:
– Щастливо момиче сте – отроних. – Щастливо, защото синът ми ви обича толкова предано. Щастливо, защото капитан Монтгомъри изчезна безследно.
Тя се втренчи в мен с окръглени очи, прехапала устни. Оставих я така – побледняла, безпомощна и онемяла.
Не разбирам как през онези първи дни успях да направя необходимото, за да защитя сина си. След като войник изгуби ръка или крак, тялото му, казват, настоява, че крайникът все още го има, движи се, докосва, усеща. Навярно така преживях ужаса от загубата на съпруга си. Дишах, говорех и се движех благодарение на едно призрачно сърце.
Когато не бях нужна, се предавах. Усамотявах се в тесните си покои в Лувъра, покрити с черен креп, строполявах се на пода и забивах пръсти в главата си. Думите са неспособни да опишат скръбта – безумните стенания, горчивата болка в гърдите и гърлото, ужаса от загубата на смисъл. Тя ме заливаше на вълни, по-непредсказуеми от родилните болки, ала неизразимо по-свирепи. В един момент давах указания на мадам Жонди, в следващия се свличах, вкопчена в полите ѝ и обляна в сълзи.
Думите са безсилни да изразят и безкрайните трескави размишления как не успях да предпазя Анри, как – въпреки всичко – позволих да умре. Защо жертвата на блудницата не се оказа достатъчна? Защо не настоях по-категорично да не участва в турнира?
Лятото се върна безмилостно – черни вълни се надигаха над паважа, а неумолимите следобедни дъждове ги превръщаха в пара. Нощем се разразяваха внезапни бури – често ме събуждаха гръмотевици, ала аз чувах не техния грохот, а как се разломява копието на шотландеца.
Месец след смъртта на краля Руджиери се върна в Париж. Преди срещата с него погледнах припряно в огледалото и видях една измъчена жена с нов бял кичур над едното слепоочие и лице, пожълтяло от липсата на занимания на открито. Скръбта не ми отиваше.
Руджиери изглеждаше понапълнял и по-добре от всякога. Черна брада прикриваше сипаничавите му бузи, видели дори малко слънце. Щом мадам Жонди го въведе и затвори вратата след себе си, той падна на коляно.
– Кралице! Не съм в състояние да опиша каква мъка изпитах, когато разбрах, че Негово Величество е издъхнал – думите му прозвучаха официално, но искрено.
– Срещаме се отново. Твърде скоро – отвърнах.
– Твърде скоро – повтори той с тъжни очи и глас.
Заобиколих писалището и приближих до него.
– Станете, мосю Руджиери!
Улових ръката му и той се изправи. Погледна ме очаквателно, ала със сериозно лице. Вдишах длан и го зашлевих яростно. Жестът отприщи буря от гняв – заналагах с юмруци гърдите, корема, раменете му.
– Кучи син! – крещях. – Накарахте ме да убия жената и децата ѝ, но Анри умря!
Той стоеше търпеливо със сведена глава, докато останах без дъх и сили.
– Излъгахте ме! Заблудихте ме, че Анри е в безопасност – обвиних го запъхтяна.
– Дадохме му години – отвърна печално Руджиери. – Не предвидих колко. Знаете, че звездите се поддават на измамата само за известно време.
– Защо не ми казахте? – проплаках и пак го ударих. Ноктите ми закачиха нежната кожа под окото му и оставиха кървава драскотина, ала той не издаде нито звук. Отстъпих ужасена назад.
– Бихте ли предпочели да изживеете тези години, потънали в скръб? – попита той. – Броейки дните и страхувайки се от бъдещето?
– Убих невинна жена за нищо! Как да съм сигурна, че перлата не е безполезна? Как да съм сигурна, че пази децата ми?
– Откупихме почти две десетилетия на съпруга ви. Половин живот. Или предпочитате Анри да бе загинал като младия дофин във войните на баща си? Бихте ли предпочели децата ви да не бяха се раждали? Перлата им даде време – не знам колко – което нямаше да имат.
Замълчах и се втренчих безутешно в пода. Не помня точно какво последва – прималя ми и лампата върху писалището ми внезапно помръкна.
Свестих се, подпряна върху няколко възглавници на един фотьойл в преддверието ми. Краката ми бяха положени върху табуретка. Мадам Жонди размахваше ветрило пред лицето ми.
– Кралице, слава богу! – усмихна се успокоена тя. – Върнахте се най-сетне при нас. – Накара ме да отпия от чаша с вино.
Потърках чело.
– Къде е мосю Руджиери?
– В коридора. Не предполагах, че нещо може да го уплаши толкова.
Подадох ѝ чашата.
– Доведете го.
Познаваше ме добре и не възрази. Повика Руджиери и излезе в коридора, току до вратата. Зашеметена, не рискувах да се изправя.
Лицето на магьосника грейна, ала аз му дадох знак да замълчи. Чувствах се прекалено изтощена, не исках да прахосвам сили в безсмислено обсъждане на здравословното ми състояние.