Двор от крила и разруха

Люсиен, изправен на пост край прозореца до входната врата, извърна зоркия си поглед от улицата. На колана му висяха меч и кинжал. По лицето му нямаше и следа от шеговитост, нито от топлина — единствено свирепа, мрачна решимост.

— Азриел ще слезе от покрива — обяви Рис на всички ни, облегна се на свода към всекидневната и скръсти ръце.

И сякаш призовавайки го, Азриел изникна от облак сенки до стълбището и плъзна очи към нас. Погледът му се задържа върху кръвта по ръцете на Рис.

Аз застанах до отсрещната страна на свода, а Касиан и Азриел се сместиха между нас.

След миг мълчание Рис заяви:

— Жриците ще си мълчат за днешната случка. И жителите на Веларис няма да разберат защо Амрен скита из града. Другите Велики господари не бива да разбират. Това би ги обезпокоило… и би разклатило образа, който толкова време си градим.

— Нападението над Веларис — обади се Мор от дивана — вече показа на света, че сме уязвими.

— Това беше изненадваща атака, която бързо овладяхме — парира я Касиан с проблясващи Сифони. — Аз се постара циркулиращата новина да представя нас като победители, и то способни да посрещнат всяко предизвикателство, идващо от Хиберн.

— Точно това и сторихме днес — обадих се аз.

— Различно е — каза Рис. — Първия път можехме да се оправдаем, че са ни връхлетели неочаквано. Сега обаче… приличаме на доста неподготвени. Уязвими. А това не бива да се разчува десет дни преди срещата. Ето защо трябва да изглеждаме напълно спокойни, докато се готвим за война.

Мор се отпусна върху възглавниците на дивана.

— Война, в която нямаме други съюзници освен Кеир… нито в Притиан, нито отвъд него.

Рис я стрелна косо. Илейн обаче пророни тихо:

— Кралицата може да дойде.

Мълчание.

Малката ми сестра се взираше в угасналата камина, зареяла поглед някъде из студените въглени.

— Коя кралица? — попита Неста по-твърдо, отколкото обикновено говореше на Илейн.

— Прокълнатата.

— Прокълната от Котела — поясних за Неста, отблъсквайки се от входа. — … който реши да си отмъсти, след като вие… излязохте.

— Не. — Илейн се взря първо в мен, после и в нея. — Не тази. Другата.

Неста си пое успокоителна глътка въздух и отвори уста — или за да изпрати Илейн в стаята й, или за да продължи по темата.

Азриел обаче прекрачи прага на всекидневната и попита едва доловимо:

— Коя друга?

Веждите на Илейн трепнаха една към друга.

— Кралицата. Онази с пламтящите пера.

Сенкопоецът килна глава.

Без да откъсва очи от Илейн, Люсиен ми прошепна:

— Дали да не… Дали не й трябва…?

— Не й трябва нищо — отвърна Азриел, без дори да надникне към Люсиен.

Илейн впери настойчив поглед в главатаря на шпионите.

— На нас ни трябва… — гласът на Азриел заглъхна за миг. — Оракул. — Рече повече на себе си, отколкото на нас. — Котелът те е превърнал в оракул.