Двор от крила и разруха

Мълчание. Плъзнах поглед по присъстващите наоколо. Важно. Всеки от тях имаше важно място тук. За разлика от мен…

Вдишах дълбоко.

— Аз ще отида — Люсиен не откъсваше очи от Илейн, докато изричаше думите.

Всички се извърнахме, впервайки взор в него.

Люсиен насочи вниманието си към Рис, към мен.

— Аз ще отида — повтори и стана на крака. — Ще отида да намеря шестата кралица.

Мор отвори уста, но бързо я затвори.

— И защо мислиш, че можеш да я откриеш? — попита го Рис.

В тона му нямаше грубост, а по-скоро командирска преценка. Претегляше уменията на Люсиен на фона на рисковете, както и евентуалната полза от подобна мисия.

— С това око… — Люсиен посочи металната джаджа в едната си очна кухина. — С него виждам неща… невидими за повечето. Заклинания, магии… Може пък да ми помогне да я открия. И да я освободя от проклятието. — Той надникна към Илейн, която пак изучаваше скута си. — Тук не се нуждаете от мен. Готов съм да се бия на ваша страна, но… — Той ми се усмихна мрачно. — Нямам място в Двора на Есента. Мога да се обзаложа, че вече нямам и в… Двора на Пролетта. — „У дома“. Почти каза „у дома“. — Но не бих понесъл просто да си седя тук, без да върша нищо. Онези кралици, армиите им… И те представляват истинска заплаха. Затова трябва да използвате уменията ми. Изпратете мен. Ще открия Васа и ще се помъча да я убедя да… доведе помощ.

— Това означава, че ще навлезеш в човешка територия — предупреди го Рис. — А не мога да отделя стража…

— Не ми и трябва. По-бърз ще съм сам. — Той вирна брадичка. — Ще я намеря. И ако има армия, с която да се върна, или поне начин личната й история да привлече човешките сили на наша страна… Ще сторя всичко, за да успея.

Приятелите ми се спогледаха. Мор каза:

— Ще бъде… много опасно.

Устата на Люсиен се изви в половинчата усмивка.

— Чудесно. Иначе ще ми доскучае.

Единствено Касиан отвърна на усмивката му.

— Ще те въоръжа с илирианска стомана.

Илейн вече наблюдаваше изпитателно Люсиен, примигвайки от време на време. Ала лицето й не разкриваше какво вижда — какво усеща. Нищо.

Рис се отблъсна от свода.

— Аз ще те ответрея възможно най-близо до мястото, откъдето искаш да започнеш похода си. — В интерес на истината напоследък Люсиен сериозно проучваше купища карти. Вероятно следвайки тихата повеля на силата, направляваща всички ни. Другарят ми добави: — Благодаря ти.

Люсиен сви рамене. И този негов жест ме подтикна най-сетне да го попитам:

— Сигурен ли си?

Той просто надзърна към Илейн, чието лице наново се бе забулило в спокойна празнота, докато показалецът й повтаряше линиите на бродерията по възглавниците на дивана.

— Да. Нека помогна както мога.

Дори Неста изглеждаше относително разтревожена. Едва ли за самия него, а по-скоро за това, че ако пострадаше, ако загинеше… Как би се отразило нещо такова на Илейн… Прекъсването на другарската връзка… Отказах да се замислям какво би причинило на мен.