Двор от крила и разруха

Рис погледа безмълвно как пускам водата във ваната и грабвам една кърпа от скрина до стената. След това седнах на ръба на ваната и като изпробвах температурата на водата с китка, потупах порцелана до себе си.

— Ела тук.

Той ми се подчини и се настани до мен с провесена глава.

Взех ръката му и я задържах под бълбукащата струя.

По кожата му потекоха червени вадички, изливащи се във водата отдолу. Намерих кърпата и затърках нежно, изжулвайки засъхналата кръв. Водни пръски се разхвърчаха към непокътнатите ръкави на жакета му.

— Защо просто не предпази с щит ръцете си?

— Исках да усетя как отнемам живота им.

Студени, безчувствени думи.

Заех се да търкам пръстите му и кръвта, попаднала в гънките между ноктите и кожата му. Под самите нокти.

— Защо този път е различно?

Различно от засадата на Атора, от горската битка с Хиберн, от нападението над Веларис… от всичко досега. И преди го бях виждала разярен, но никога… никога толкова вглъбен.

Сякаш съвестта и добродушието му живееха на повърхността, далеч, далеч над ледените дълбини, в които бе потънал.

Обърнах дланта му към струята и започнах да жуля свивките между пръстите му.

— Какъв е смисълът от цялата тази мощ… — подхвана той, — ако не мога да защитавам всички безпомощни в града си? Ако не ме известява за предстояща атака?

— Дори Азриел не знаеше за нея…

— Архаичната магия на краля го превела направо през входната порта. Ако не мога… — Рис поклати глава. Аз оставих измитата му ръка и взех другата. Още кръв оцвети водата. — Ако не мога да ги защитя тук… Как да… — Той преглътна. Вдигнах брадичката му. Суровият му гняв се бе превърнал в крушение, в болка. — Онези жрици са преживели достатъчно. Днес ги предадох. Вече… вече няма да се чувстват спокойни в библиотеката си. Единственото лично тяхно място, на което знаеха, че са в безопасност… А Хиберн им го отне.

Отнел го беше и от Рис. Защото и другарят ми го ползваше за изцерение, за покой.

— Може би е наказание, задето откраднах Веларис от Мор, допускайки Кеир тук.

— Не бива да мислиш така. Нищо хубаво не те чака с подобна нагласа.

Довърших и другата му ръка, изплакнах кърпата и се втурнах да бърша шията му, слепоочията му… Успокоителни, загряващи движения, не толкова за да го почистя, колкото да го отпусна.

— Не съм ти ядосан за сделката — заяви той, притваряйки очи, докато прокарвах кърпата по челото му. — В случай че… си се притеснила.

— Не съм.

Рис отвори очи, като че дочул усмивката в гласа ми, и впи поглед в лицето ми. Аз метнах кърпата във ваната с плясък, спрях крана и поех лицето му между влажните си длани.

— Нямаш вина за днешната случка. — Думите ми изпълниха окъпаната в слънце баня. — Никаква. Виновен е единствено Хиберн, а когато отново се изправим лице в лице с него, ще си спомним за нападенията му, за всичко, което е причинил на близките ни. За наша беда, забравихме книгата със заклинания на Амаранта. Но и ние имаме книга, в която с малко късмет ще открием нужното заклинание. Засега обаче… ще се готвим, ще посрещаме последствията. И ще вървим напред.