Двор от крила и разруха

Поприказва им, изслуша онези, които можеха да говорят, а на другите просто подържа ръцете.

А щом си тръгнаха от библиотеката… между другаря ми и братовчедка му отново цареше мир. Тесният разлом, вклинил се помежду им, някак се бе затворил.

Нямахме много време. Знаех го. Чувствах го с всяка глътка въздух. Хиберн не идваше — Хиберн беше тук.

Срещата ни с Великите господари щеше да се състои само след седмица, а Неста още отказваше да ни придружи.

Не я насилвах. Щяхме да се справим. Аз щях да се справя.

Нямахме друг избор.

Поради същата причина на следващата сутрин стоях във фоайето, гледайки как Люсиен мята през рамо тежката си раница. Облякъл бе илириански кожени доспехи и плътен жакет, под които знаех, че носи още катове дрехи, подготвен за оцеляване в различен климат. Беше сплел косата си и червената плитка се спускаше назад върху илирианския меч в ножницата на гърба му.

Вчера следобед Касиан му беше позволил да плячкоса личния му арсенал, макар че изборът на приятеля ми беше скромен. Меч, една къса сабя и няколко кинжала. Колчан стрели и лък със свалена тетива висяха от раницата му.

— Решил ли си къде точно искаш да те остави Рис? — осмелих се да попитам накрая.

Люсиен кимна, надниквайки към другаря ми, който вече го чакаше до входната врата. Щеше да ответрее Люсиен до границата на човешкия континент, до някое удобно за кацане място. Но не по-далеч, поне така бе настоял Азриел. Отчетите на шпионите му сочеха, че отвъд границата имало твърде много стражи, твърде много опасности. Дори за елф. Дори за най-могъщия Велик господар в историята.

Пристъпих напред и прегърнах силно Люсиен, преди да е съумял да се отдръпне.

— Благодаря ти — казах, пробвайки да не мисля за всичката стомана по него, както и за това дали щеше да му се наложи да я използва.

— Беше крайно време и аз да направя нещо — отвърна тихо Люсиен и ме притисна към себе си.

Откъснах се от него и впих поглед в белязаното му лице.

— Благодаря ти — повторих.

Не знаех какво друго да му кажа.

Рис протегна ръка към него.

Люсиен я огледа, след това вдигна очи и към лицето на другаря ми. Почти можех да зърна всички презрителни думи, които си бяха наговорили. Висяха помежду им, между протегнатата ръка на Рис и тази на Люсиен.

Въпреки това Люсиен прие ръката на Рис. Безмълвното му предложение за нещо повече от начин на придвижване.

А преди онзи тъмен вятър да се извие, Люсиен се обърна назад.

Не към мен, към някого зад мен.

Бледа и измършавяла, Илейн стоеше на върха на стълбището.

Погледите им се сключиха.

Илейн не продума. Не стори и стъпка надолу.

Люсиен сведе глава в поклон, потулвайки блясъка в очите си — копнежа и тъгата.

А когато пак се обърна към Рис, за да му даде сигнал… повече не надникна към Илейн.