Кратка история на иновациите

От 2005 г. насам Канада е одобрила седемдесет различни трансгенни варианти на култури, а Европейският съюз е приел само една, като това отне тринайсет години и културата отдавна беше остаряла. Марк Линас, тогава прочут активист, който по-късно промени мнението си и вече е убеден защитник на генното модифициране, си спомня онези опияняващи дни, когато съдебните заседатели отказваха да признаят за виновни арестуваните от полицията вандали срещу ГМО посевите, а съдиите изразяваха възхищението си от тях. Тогава ГМО продуктите бяха извадени от менюто в училище, супермаркетите ги махнаха от рафтовете си, а дясноцентристкият „Дейли Мейл“ хулеше „Франкенхраната“. Това не се случваше само във Великобритания. Във Франция активистът фермер Жозе Бове унищожи оризови реколти и се превърна в герой, а подпалвачи в Италия опожариха склад за семена.

В отговор на натиска Европейският съюз наложи мораториум върху всички нови ГМО култури. По-късно той беше развит в система от регулации и одобрения, която обаче е толкова сложна и тромава, че де факто е забрана. ЕС вече се води от принципа на предпазването. Тази изкуствено чувствителна идея – че трябва да се притесняваме от страничните ефекти на иновацията – се превърна в инструмент, с който активистите пречат на животоспасяващи нови технологии да заменят по-опасните. Както беше официално прието в Европейския съюз с Договора от Лисабон, този принцип прилага завишени стандарти към новото, занижени към старото и по същество е бариера пред всички иновации, колкото и безопасни да са, като фаворизира съществуващите практики, колкото и опасни да са. Това е така, понеже той обсъжда евентуалните опасности, но не и вероятните ползи от иновацията, като натоварва иноватора с бремето да докаже, че неговият продукт няма да причини вреди, а в същото време не му позволява да демонстрира, че може да причини добро или да замени технологията, която вече е очевидно вредна. Така органичните фермери могат да използват пестициди, стига да са изобретени през първата половина на ХХ в., макар че част от тях, примерно с мед в състава, са значително по-опасни от модерните и дори не са „органични“ по някаква разумна дефиниция. Медният сулфат, да речем, се описва от Европейската агенция по химикалите като „силно токсичен за водния живот, с продължителен ефект, може да причини рак, може да увреди плодовитостта или неродено дете, опасен е при поглъщане, причинява сериозни увреждания на очите, а при продължително или често излагане може да увреди вътрешните органи“. Освен това той се натрупва биологично, т.е. става по-концентриран при преминаването си през хранителната верига от тревопасни животни към хищници. Въпреки това обаче медният сулфат получава нови и нови разрешения от ЕС без никакво бавене или противопоставяне и органичните фермери го ползват като фунгицид при земеделски култури, служещи за храна на човека, в това число картофи, грозде, домати и ябълки. Обяснението е, че органичните фермери не разполагали с алтернативен пестицид. Това е така просто защото те отказват да използват по-безопасни и по-нови пестициди. Моделът се повтаря постоянно: принципът на предпазването до голяма степен игнорира риска от съществуващите технологии и отхвърля концепцията за ограничаване на вредите.