Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Има неща, които не му е позволено да споделя — като например тяхната бройка. Както казах и преди, когато Сам даде нареждания, глутницата не е способна да ги игнорира. Джейкъб беше много внимателен да мисли за други неща, докато беше близо до мен. Разбира се, след миналата нощ това е всичко, което знам.
— Не мога да повярвам. Лея Клиъруотър.
Внезапно се сетих как Джейкъб говореше за Лея и Сам, и начина, по който реагираше сякаш е казал твърде много — след като каза, че Сам трябва да я гледа всеки ден и да знае, че е нарушил всички обещания… Лея на скалата, сълза проблесна по бузата й, когато Стария Куил заговори за бремето и саможертвата, които синовете на Килайетите споделят… И Били, прекарващ времето си със Сю, защото е имала проблеми с децата си… а проблемът беше, че и двамата бяха върколаци!
Не съм се замисляла много за Лея Клиъруотър, просто за да оплача загубата й, когато Хари почина, а след това да я съжаля отново, когато Джейкъб ми разказа историята й, за това как връзката между Сам и братовчедка й Емили й е разбила сърцето.
И това как сега тя е част от глутницата, чувайки мислите им… и неспособна да скрие своите собствени.
Наистина мразя частта, в която Джейкъб ми каза, че всичко, от което се срамуваш, може да се види от другите.
— Горката Лея! — прошепнах аз.
Едуард изсумтя.
— Тя прави живота на другите извънредно неприятен. Не съм сигурен, че заслужава симпатията ти.
— Какво имаш предвид?
— Достатъчно трудно е за всички, че трябва да споделят мислите си. Повечето от тях се опитват да си съдействат, да го направят по-лесно. Когато дори един член е злонамерен, това е болезнено за всички.
— Тя има достатъчно причини — промърморих, все още на нейна страна.
— О, да, знам! Принудителната връзка е едно от най-странните неща, на които някога съм бил свидетел, а съм виждал по-странни неща. — Той поклати глава учудено. — Начинът, по който Сам е свързан с Емили е невъзможен за описване — или трябва да кажа нейния Сам. Той наистина няма избор. Напомня ми за «Сън в лятна нощ» с цялата бъркотия, породена от заклинания за любов на феите… като магия. — Той се усмихна. — Почти толкова силно, колкото се чувствам аз към теб.
— Горката Лея — казах отново. — Но какво имаш предвид под злонамерен?
— Тя постоянно припомня неща, които другите предпочитат да не мислят. Като Ембри.
— Какво за Ембри? — попитах изненадана.
— Неговата майка се преместила от резервата на Макаа преди седемнадесет години, когато е била бременна с него. Тя не е от Килайетите. Всички смятали, че баща му е останал при Макаа. Но след това той се присъединил към глутницата.
— Значи?
— Значи главните кандидати за баща му са Куил Атеара Старши, Джошуа Ълий или Били Блек, всички по това време женени, разбира се.
— Не! — ахнах аз. Както Едуард каза — точно като сапунена опера.
— Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полубрат. Всички предполагат, че е Сам, след като баща му не се е държал много като баща. Но винаги се съмняват. Джейкъб никога не е имал възможност да пита Били за това.
— Уоу! Как разбра толкова много за една нощ?
— Умът на глутницата е междинен. Всички мислят заедно и по отделно по едно и също време. Има толкова много неща, да се разчетат.
Звучеше малко съжалително, като някой, който трябва да остави хубава книга точно преди кулминацията. Аз се засмях.
— Глутницата наистина е очарователна — съгласих се аз. — Почти колкото теб, когато искаш да ме разсееш.
Изражението му стана вежливо отново — перфектното безизразно лице.
— Трябва да бъда там, Едуард.
— Не! — той каза с решаващ тон.
Един сигурен път се появи пред мен в този момент.
Не беше толкова наложително да съм в сечището, просто трябваше да бъда там, където е и Едуард. Жестока, обвиних себе си. Егоистична, егоистична, егоистична. Не го прави!
Игнорирах инстинктите си. Не можех да го погледна, докато говорех. Вината ме караше да не отлепвам очи то масата.
— Добре, Едуард, виж. Ето… вече веднъж съм полудявала. Знам къде са ми границите. И няма да мога да го понеса, ако ме напуснеш отново.
Не вдигнах очи, за да видя реакцията му, уплашена да узная колко болка съм причинила. Чух внезапното му вдишване и тишината, която последва. Взирах се в тъмната дървена маса, искайки да върна думите си обратно. Но сигурно нямаше да го направя. Не и ако проработи.
Изведнъж ръцете му бяха около мен, после погали лицето ми и ръцете ми. Той ме успокояваше. Вината се движеше спираловидно. Но инстинктите за оцеляване бяха по-силни. Нямаше спор, че той е съществена част за моето оцеляване.