Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
— Пий! — заповяда съскащият глас.
— По-добре направи каквото ти казват — посъветва го Айсус.
Гарион безпомощно взе чашата. Водата имаше странен горчив вкус и му се стори, че изгори езика му.
— Браво — отбеляза Сади и отново се върна на мястото си до масата. — Значи казваш, че името ти е Доруун?
— Да.
— Откъде си, Доруун?
— От Сендария.
— Откъде точно в Сендария?
— Близо до река Дарайн, на северния бряг.
— Какво правиш на кораба на Грелдик?
— Капитан Грелдик е приятел на татко — заговори Гарион. Без да знае защо, изведнъж му се прииска да обясни по-подробно. — Баща ми искаше да изуча повече неща за корабите. Той казва, че е по-добре човек да стане моряк, отколкото фермер. Капитан Грелдик се съгласи да ме научи на всичко, което е необходимо да знае един моряк. И казва, че съм щял да бъда добър в този занаят, защото не ме хваща морска болест и хич не ме е страх да се катеря по въжетата. Вече съм почти достатъчно силен да греба с веслата и…
— Как каза, че е името ти, момче?
— Гарион… искам да кажа… ъ… ъ… Доруун. Доруун, и…
— На колко си години, Гарион?
— Навърших петнадесет миналия Ерастид. Леля Поул казва, че хората, които са родени на празника Ерастид, са щастливци. Обаче още не съм забелязал, че съм по-щастлив от…
— А коя е леля Поул?
— Моята леля. Живеехме във фермата на Фалдор, но дойде господин Улф и….
— Хората наричат ли я по друг начин освен „леля Поул“?
— Крал Фулрах я наричаше Поулгара — това стана, когато капитан Брендиг ни заведе в двореца в град Сендар. После отидохме в палата на крал Анхег във Вал Алорн и…
— Кой е господин Улф?
— Той е мой дядо. Наричат го Белгарат. Аз не вярвах, че наистина е Белгарат, но предполагам, че хората не лъжат, защото веднъж той…
— А защо напуснахте фермата на Фалдор?
— Отначало не знаех, но по-късно разбрах, че Зедар е откраднал Кълбото на Алдур от дръжката на Меча на риванския крал. Трябваше да си върнем Кълбото, преди Зедар да го отнесе до Торак, да го събуди и…
— Точно това е момчето, което търсим — прошепна съскащият глас.
Гарион бавно вдигна очи. Сега стаята изглеждаше по-светла. В ъгъла, изправила се върху нагънатото си в масивна спирала тяло, със сплескан някак особено врат и блестящи очи, чакаше огромна змия.
— Сега можем да го заведем при Салмисра — изсъска змията, после отпусна глава към пода и изпълзя до Гарион. Студената й глава докосна стъпалото му, после люспестото туловище бавно започна да се обвива около крака му. Гарион не можеше да помръдне. Змията продължи да пълзи нагоре, притискайки в страшната си спирала тялото на момъка, докато главата й се издигна до лицето му, а потрепващият й език докосна брадичката му.
— Бъди много послушен, момче — изсъска змията в ухото му. — Много, много послушен. — Влечугото беше тежко, люспестото му тяло — дебело и студено.
— Точно така, момче — каза Сади и се изправи. — Ела сега с мен.
— Искам си парите — заяви Айсус.
— О — презрително каза Сади. — Това ли било? Ето ги в онази кесия на масата.
„Гарион. — Сухият глас, който винаги бе звучал в съзнанието му, отново започна тихо да му говори. — Искам да ме слушаш внимателно. Не казвай нищо и не позволявай лицето ти да изрази онова, което мислиш. Просто ме слушай.“
„К… кой си ти?“ — безмълвно попита Гарион, като се бореше с мъглата, която обвиваше ума му.
„Ти ме познаваш — отвърна гласът. — Слушай сега. Дават ти нещо, с което те принуждават да правиш онова, което искат да правиш. Не се бори срещу него. Просто се отпусни и не оказвай никаква съпротива.“
„Но… аз казах неща, които не трябваше да казвам. Аз…“
„Това сега няма значение. Просто прави каквото ти казвам. Ако се случи нещо и положението започне да става опасно, аз ще се погрижа за всичко… но няма да мога да го сторя, ако се съпротивляваш. Необходимо е да се отпуснеш, за да мога да извърша онова, което трябва. Ако изведнъж започнеш да правиш неща, които не разбираш, както и да приказваш думи, чийто смисъл не ти е ясен, не се плаши и не се опитвай да се бориш. Не те ще те карат да правиш тези неща, а аз.“
Успокоен от това уверение, Гарион послушно тръгна след евнуха Сади. Маас бе обвил туловището си на спирала около гърдите и раменете му и почти дружески бе сгушил сплесканата си глава до бузата му.
Влязоха в огромна зала, чиито стени бяха украсени с тежки завеси, а от тавана висяха кристални лампи, окачени на сребърни вериги. Огромна каменна статуя, чиято горна част се губеше в сянката над главата му, се издигаше в единия край на стаята. Точно пред статуята имаше ниска каменна платформа, покрита с килими и отрупана с малки възглавнички. Върху платформата беше поставен тежък диван, който не приличаше нито на стол, нито на легло.