Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
— Трезви ли, милейди? — невинно попита Грелдик.
— Чух песните от помещенията на екипажа — каза тя. — Череките не пеят, ако не са пияни. Тази нощ не отваряй буре с бира. Тръгваме ли, Дроблек?
— Веднага, милейди — охотно се съгласи дебелият мъж и хвърли лукав поглед на Грелдик.
Когато излязоха, Гарион почувства известно облекчение. Усилието да поддържа изражението на ненавист върху лицето си в присъствието на леля Поул беше започнало да го изнервя. Намираше се в неудобно положение. Ужасът и омразата към самия себе си не бяха преставали да го мъчат, откакто насочи страшния огън срещу Чамдар в Леса на дриадите; тези чувства станаха така огромни, че едва успяваше да ги понесе. Дочакваше всяка нощ в паника, защото сънищата му бяха винаги едни и същи. Отново и отново виждаше обгорялото лице на Чамдар, който го молеше:
— Милост, господарю.
И пак, още веднъж, и още веднъж, пред очите му се появяваше ужасният син пламък, изригващ от собствената му ръка в отговор на молбата на агонизиращия. Омразата, която носеше у себе си след Вал Алорн, се беше стопила в този пламък. Отмъщението му беше така пълно, че нямаше никакъв начин да избяга от отговорността или да я прехвърли другиму. Избухването му тази сутрин беше насочено повече срещу него самия, отколкото срещу леля Поул. Той нарече нея чудовище, ала ненавиждаше чудовището в себе си. Страшните мъки, които беше изтърпяла през неизброимите години заради него, и страстта, с която беше говорила — тези доказателства за болката, която неговите думи й бяха причинили — изгаряха мъчително ума му. Той се срамуваше, толкова много се срамуваше, че дори не смееше да погледне приятелите си в очите. Седеше сам, с блуждаещ поглед а думите на леля Поул гърмяха отново и отново в съзнанието му.
В края на бурята отслабна и барабанещият шум на дъжда. Малки водовъртежи от водни капки пресичаха мътната повърхност на реката, гонени от постоянно променящия посоката си вятър. Небето започна да се избистря, слънцето проби гъстите облаци, придавайки им огненочервен цвят. Гарион се качи на палубата — там можеше да се бори сам с неспокойната си съвест.
Не след дълго чу леки стъпки зад гърба си.
— Предполагам, че се гордееш със себе си? — остро попита Се’недра.
— Остави ме на мира.
— Хич и не се надявай. Ще ми се да ти разкажа как всички ние приехме малката ти реч тази сутрин.
— Не искам да чуя нито дума за това.
— Много лошо. И все пак аз ще ти кажа.
— Няма да те слушам.
— О, ще слушаш. — Принцесата хвана ръката му и го обърна към себе си. Очите й блестяха, мъничкото й лице бе натежало от страшен гняв. — Онова, което направи, е напълно непростимо — заяви тя. — Леля ти те е отгледала от бебе. Била ти е като майка.
— Майка ми е мъртва.
— Лейди Поулгара е единствената майка, която си имал, и какво й даде ти от благодарност? Нарече я чудовище. Обвини я, че не се е грижила достатъчно за тебе.
— Не те слушам! — изкрещя Гарион. Знаеше, че това е детска постъпка — дори детинска, — ала въпреки това запуши ушите си с ръце. Тази Се’недра, изглежда, винаги предизвикваше най-лошото у него.
— Махни си ръцете! — заповяда му тя яростно. — Ще ме изслушаш, та ако ще да трябва да крещя!
Гарион, уплашен, че тя ще изпълни заканата си, свали ръцете си.
— Тя те е носила, когато си бил бебе — продължи Се’недра, като че съвсем точно знаеше най-болното място в наранената съвест на Гарион. — Бдяла е над първите ти стъпки. Хранила те е, бранила те е, прегръщала те е, когато си бил уплашен или болен. Това прилича ли на поведение на чудовище? Тя те наблюдава през цялото време, не знаеш ли? Дори ако само се препънеш, едва се сдържа да не протегне ръка, за да те улови. Виждала съм я да те завива, когато спиш. Това прилича ли ти на човек, който никак не го е грижа за тебе?
— Говориш за нещо, което не разбираш — каза Гарион. — Моля те, просто ме остави на мира.
— Молиш ме? — повтори тя подигравателно. — Как пък точно сега си спомни за добрите си маниери? Не чух да казваш „моля“ тази сутрин. Нито веднъж не те чух да произнасяш тази дума. Не чух и нито едно „благодаря“. Знаеш ли какъв си ти, Гарион? Ти си мамино детенце, това си!
Това беше върхът! Тази разглезена, своенравна малка принцеса наричаше него „мамино детенце“! Гарион не можеше да понесе това. Вбесен, младежът започна да й крещи. Повечето от думите му нямаха никаква връзка със случая, звучаха диво и необуздано, ала крещенето го накара да се чувства по-добре.
Двамата се гледаха обвиняващо, ала спорът им скоро прерасна във взаимни обиди. Се’недра крещеше като продавачка на риба в Камаар, а гласът на Гарион бучеше или писукаше фалцетно между мъжествения баритон и момчешкия тенор. Се’недра започна да тропа с крака, а Гарион заразмахва ръце. Като цяло се получи хубава малка битка. Гарион се чувстваше много по-добре, когато свадата приключи. Лошите думи, които изкрещя срещу Се’недра, бяха невинно развлечение в сравнение със смъртно обидните неща, които каза на леля Поул тази сутрин. Разправията с момичето му позволи да даде израз на объркването и гнева си по без вреден начин.