Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Жилбер беше съвсем малко по-наясно отпреди, все пак той тича в продължение на три часа. От челото му капеше пот.

Постепенно на хоризонта той видя голямо струпване на къщи, изгубени сред утринната влага. Смятайки, че това е Париж, той пое нататък и не спря, докато не усети, че не му стига въздухът. Гладът настройваше Жилбер философски и той продължаваше размишленията си.

„Наистина — говореше си той — нали всичко е общо за всички хора на земята? Бог — този вечен извор — дал ли е някому въздуха, който прави почвата плодородна, или пък почвата, която ражда плодове? Не, само мнозина са ги узурпирали. Но в божиите очи, както и в тези на философа никой не притежава нищо. Онзи, който има, е само човекът, на когото Бог е предоставил нещо.“

Жилбер все още беше с тези чувства на изгладнял вълк, когато стигна до горска полянка, чийто център беше зает от голяма локва ръждива вода, заобиколена от тръстика и водни лалета. Този зелен „салон“ изглеждаше по-свеж и по-разцъфнал от всяко друго място в гората. Жилбер беше влязъл там през една от споменатите по-тъмни алеи.

След като хвърли поглед към далечния хоризонт, който току-що описахме, той отново погледна към полянката и първото нещо, което забеляза, беше паднало дърво в полусянката на дълбок ров. Върху него беше седнал мъж със сива перука, с фино и изящно лице, облечен в жакет от грубо кафяво сукно и подобни панталони, с жилетка от сив плат на точки. Чорапите от сив памучен плат очертаваха добре оформен елегантен и нервен крак, а обувките му с токи — все още лъснати на места — бяха изцапани на върха от утринната роса.

До този човек, седнал върху поваленото дърво, имаше боядисана в зелено кутия, която беше широко отворена и натъпкана с прясно набрани растения. Между краката си той крепеше нещо като бастун, чийто заоблен връх проблясваше в сянката, а краят му завършваше с малка лопатка, два палеца114 дълга и три палеца широка.

Жилбер обгърна с поглед различните подробности, които току-що изброихме, но вниманието му прикова едно парче хляб, от което старецът си чупеше залъци, за да ги изяде, споделяйки ги щедро със сипките и овесарките. От време на време мъжът, който ги наблюдаваше с кротки и живи очи, пъхаше ръка в голяма кърпа на цветни квадрати и изваждаше оттам по една череша, която изяждаше между две хапки хляб. „Добре, ето работа за мен“ — каза си Жилбер, раздалечавайки клоните и правейки четири крачки към самотника, който най-после беше изтръгнат от замечтаността си. Но не изминал и една трета от пътя, като видя спокойния и благороден вид на този мъж, той спря и свали шапката си.

Старецът, разбирайки от своя страна, че не е вече сам, хвърли бърз поглед към облеклото си, закопча костюма и се загърна с редингота.