През дивия Кюрдистан

Разказах му подробно всичко от първия момент на нашето пленничество до настоящата минута. Очите му все повече се разширяваха, а накрая той учудено възкликна:

— Катера Аиса! (В името на Исус!) И ми казваш всичко това? Ти или си голям герой, или лекомислен човек, а може би търсиш смъртта!

— Нито едното, нито другото. Казвам ти всичко това, защото един мъж не бива да лъже и защото лицето ти ми харесва. Ти не си разбойник и тиранин, пред когото трябва да треперя, а почтен княз, който обича истината и се вслушва в нея.

— Прав си и имаш късмет, че постъпи така. Ако беше излъгал, с теб щеше да е свършено.

— Откъде можеше да разбереш, че не казвам истината? — попитах аз.

— Познавам те. Не си ли човекът, който се е бил с хадедихните срещу техните врагове?

— Аз съм.

— Не си ли онзи, който се сражава с джесидите срещу мютесарифа на Мосул?

— Казваш истината.

— Не си ли човекът, освободил Амад ал Гандур от тъмницата в Амадие?

— Да.

— И който принуди мютеселима да освободи двамата кюрди от Гумри?

— Така е.

Удивлението ми растеше. Откъде знаеше всичко това несторианският предводител?

— Откъде научи тези неща, мелик? — попитах го аз.

— Не си ли излекувал в Амадие едно момиче, яло отровни плодове?

— Да. И това ли знаеш?

— Нейната прабаба се казва Марах Дуримех, нали?

— Познаваш ли я?

— Беше при мен и ми разказа какво е научила от твоя слуга, който е там сред пленените. Тя знаеше, че може би ще дойдеш по тези места, и ме помоли да стана твой приятел.

— А откъде си сигурен, че тъкмо аз съм този човек?

— Не си ли разказвал вчера в Гумри за вас? Там имаме приятел, който ни съобщи всичко. Така научихме за днешния лов и знаехме, че и ти ще участваш. Изчаквах в засада и забелязах, че ти изостана назад. Тогава изпратих отряд от моите хора да те пленят и доведат тук, за да не пострадаш в битката.

Това звучеше толкова странно, че не беше за вярване. Вече ми стана ясно поведението на мъжете, които ме бяха пленили, въпреки че бяха прекалили със събличането на дрехите.

— И какво смяташ да правиш сега? — попитах мелика.

— Ще те взема в Лисан. Искам да бъдеш мой гост.

— А приятелите ми?

— Слугата ти и Амад ал Гандур ще бъдат освободени.

— А беят?

— Той е мой пленник. Нашият съвет ще реши какво да правим с него.

— Ще убиете ли Кадир бей?

— Възможно е.

— Тогава не мога да дойда с теб. Аз съм гост на бея. Неговата съдба е и моя.

— Марах Дуримех ми каза, че си храбър воин. Но помисли, безразсъдната храброст често води до гибел. Твоят спътник не разбра думите ни. Говори с него и го питай как да постъпиш!

Обърнах се към англичанина.

— Сър Дейвид, оказаха ни прием, какъвто дори не бих могъл и да сънувам.

— Така ли? Лош ли е?

— Не, приятелски. Меликът ни познава. Възрастната жена, чиято правнучка излекувах в Амадие, му е разказала за нас. Кани ни да отидем в Лисан като негови гости.