Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Чотанка бе отвързал вече четирите крави, които бяха вървели подир каруцата. На мъжете не им оставаше нищо друго освен да изпълнят онова, което бе споменал Чапа. Те извадиха камите си и заклаха животните, които изобщо не бяха годни вече да окажат съпротива. През тази сутрин момчетата и момичетата разбраха разликата между ловуването и клането. Какво означаваше обаче да се отглежда добитък, те не можаха да научат от този пример.
Приближи се и Хавандшита. Той определи заедно с Чотанка как да се разпредели месото. Сетне мъжете се заеха да одерат закланите добичета. Жените трябваше да гонят гладните кучета с камшици.
Хапеда, Часке, Светкавичен облак и Гущерчето стояха заедно с останалите мъже, жени и деца край празната каруца. Чапа бе единственият сред тях, който изобщо можеше да кара подобна кола. Но какво можеха да пренасят те с нея? Времето на големите им преселвания от едно място на друго бе отминало. Жътва не можеха да прибират. Кожи, които трябваше да се носят за продан, нямаха. А зимата започваше, в шатрите беше студено и нямаше дърва. Тогава мъжете решиха да нацепят каруцата и да използуват материала за огрев. Чапа прибра едно колело в своята шатра. Обясни на Светкавичен облак, че иска да проучи основно как се прави такова колело.
Всичко това вече бе приключено и бяха минали още три дни, когато най-после Ихасапа и Копиен връх се завърнаха в бивака. Девойчетата и момчетата ги гледаха с голямо очакване.
Свикаха веднага Съвета на старейшините и скоро из целия бивак се разпространи вестта, която двамата бяха докладвали. Те обиколили надалеч целия резерват. Главните вождове обаче не открили никъде. На север в Блек Хилс имало още много сняг. В северните прерии зимата все още не свършвала. Неколцина главни вождове пътували заедно със своите бойни групи горе на север през сняг и лед. Невъзможно било да се получи някакво съобщение от тях. Ако те били още свободни, трябвало мъжете им да се крият от дългите ножове, защото разполагали с много малко муниции и белите мъже ги преследвали. А в резервата дакота били командувани сега от нови вождове. Имало три големи резервата, този, в който живеела Мечата орда, друг, съседен, и един на север, на брега на Мини-Соус, по горното течение на река Чейен.
Това бяха новините, на които трябваше да повярват и момчетата, и девойчетата. Отникъде не можеха да очакват по-мощ. Шонка беше казал истината.
Когато тези новини бяха разбрани с цялата им тежест и месото от изпосталелите крави бе изядено, момчетата и момичетата имаха чувството, сякаш не можеха да дишат с пълни гърди и вече едва се движеха. Езерцето съвсем пресъхна. Жените вървяха цяла миля, за да донесат вода за пиене. Хората нямаха възможност да се къпят вече. Те усещаха всеки ден праха по тялото си и това ги караше да се чувствуват унизени. Безнадеждност вкочаняваше затворените в резервата хора.
За Хапеда, за приятеля му Часке и за девойката Светкавичен облак сега съществуваше само един час на ден, през който те действително чувствуваха, че живеят, и който им помагаше да надвиват умората и отчаянието от останалите часове на деня. Това беше вечерният час, когато имаха възможност да поседят в шатрата на Четансапа край Уинона. И Унчида, която сега живееше в шатрата на заклинателя, идваше през този час при Уинона. Девойката сякаш се събуждаше савечерно време от своята мъка. В сумрачната светлина тя шиеше кожена дреха и кожени мокасини. Не бързаше да работи. Правеше само по няколко бода на вечер.
— За кого шиеш тези неща? — попита Светкавичен облак, върху чието рамо стоеше вярната катеричка.
В шатрата беше полутъмно, тъй като трябваше да пестят дървата. Проблясваха само искри.
— Шия за един сън — отвърна Уинона.
— Какво ти се присъни? — запита Часке. Той идваше само тайно в шатрата на избягалия Чегансапа. Втората му майка Хиацинта и Шонка не биваше да знаят за това.
— Сънят ми беше силен и добър — отвърна Уинона на момчето.
Индианците, които не познаваха естеството на съня, отдаваха голямо значение на съновиденията.
— Кой мъж се яви в съня ти? — попита Хапеда и опипа частите на кожената дреха, която сигурно бе определена за някой висок, строен боец.
— Сънувах брат си — призна Уинона. — Той е мъртъв — рече Хапеда.
— Аз не съм видяла трупа му.
Светкавичен облак вдигна изплашено глава. Страхуваше се да се надява на нещо, което никога не можеше да стане действителност. Тя бе преживяла вече през своя млад живот едно твърде жестоко разочарование.
— Той е мъртъв — повтори Хапеда, гонен от същия страх като Светкавичен облак.