Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Ловец.
— Няма… добре, ти си Ловец. Както знаеш, каналът е отворен, така че когато говориш, всички от наблюдателния, контранаблюдателния и специалния екип ще те чуват. Гледай обаче трафикът да е минимален. Моите хора ще разговарят с мен по клетъчното радио, а аз ще предавам на теб, макар че ако изникне нещо спешно, ще го чуеш направо от някой от екипите.
— Разбрано.
— Успешен лов, детектив — каза той.
— Ако стане късно и времето се развали, ще ми кажете ли, ако тръгнете да се прибирате? — попитах.
Той се усмихна.
— Моментът не е подходящ да се шегуваш с ФБР.
— Уместна забележка.
И се започна.
Излязох навън и спрях под лампите на козирката, после тръгнах към тротоара и спрях за момент там, като се преструвах на унил и незнаещ накъде да тръгна. Това бе единственото място, където можех да бъда забелязан от лошите, така че се позадържах, без да е прекалено очебийно.
Източна 72-ра е широк двупосочен път с много платна, движението е натоварено и затова ми беше трудно да определя дали някой ме следи от улицата или от някоя кола. Наблюдателният екип обаче досега щеше да го е забелязал, а Старк не говореше в слушалката ми.
Предвид факта, че Халил беше планирал всичко това години наред и че имаше помагачи тук, предположението ми бе, че приятелите му са наели апартамент или офис на тази улица — както бях споделил с Парези. Освен това му казах, че тези типове сигурно следят денонощно вратата на блока с миниатюрна камера, монтирана на някой от хилядите прозорци. Това си е съвсем стандартен метод за наблюдение от безопасно разстояние и изисква единствено пари и хора, които нямат нищо против да се взират по цял ден и по цяла нощ в монитора и да гледат входната ми врата. Ако искаш да убиеш някого, не е зле да знаеш къде се намира и накъде е тръгнал.
Обърнах се надясно и поех към Сентръл Парк. Ако ме бяха видели, Абдул вече би трябвало да се обажда на Амин, който пък щеше да звънне на Асад.
Вървях бавно по тротоара, който въпреки късния час и лекия дъжд все още беше пълен с хора. Хрумна ми, че ако Халил не се е заврял накъде в района, ще му е нужно известно време да стигне до парка и да се свърже с приятелите си, които ме следят. И че ако не са професионалисти, те може да ме изгубят преди появата на Асад.
Следователно… ако наистина имаха апартамент или офис на Източна 72-ра, той би трябвало да е не само наблюдателен пост, но и мястото, където живее и се крие Халил. Ето това се казва съкварталец.
Продължих напред и в ухото ми се разнесе гласът на Боб Старк.
— Ловец, тук СО Едно. Чуваш ли?
— Ловец чува — казах на малкия микрофон под ризата ми.
— Добре, с теб сме. Мисля, че си сам.
— Добре. Все пак ще спра при входа на парка, за да видите дали някой не проявява интерес към мен.
— Ясно. Имаме двама души там. Мъж и жена, непосредствено зад входа.
Описа ми облеклото им.
— Гледай да държиш хората си по-далеч от мен, след като вляза в парка — казах. — Не искам да подплаша опашката си.
— Добри сме в работата си.
— Знам. Просто искам да кажа, че мога да се погрижа за себе си.
— Както кажеш. Следващия път можеш да тръгнеш самичък.
— Не ставай докачлив — отвърнах.
— Разбрано.
Между другото, ако вървите по някоя нюйоркска улица и си говорите сами, никой не ви обръща внимание — освен може би другите, които си говорят сами.
Както и да е, пресякох Пето авеню и застанах до ниската именна стена, която огражда целия парк. Около входа все още имаше улични продавачи и тъй като трябваше да се помотая тук, използвах възможността да си купя хотдог с чили. Всъщност два. Та това можеше да е последното ми ястие, нали така?
Седнах на една мокра пейка и задъвках, като се мъчех да приличам на унил вдовец — трудна работа, когато държиш ръцете си два великолепни хотдога. Приключих с вечерята и влязох в парка. Видях двамата от екипа на една пейка. Изглеждаха точно като любовници — не като съпруг и съпруга, а като любовници, защото се държаха за ръце и разговаряха. Добре де, това беше гадничко. По-важното бе, че изобщо не ме погледнаха. Усетих, че са истински професионалисти.
Продължих да вървя и докато навлизах все по-дълбоко и по-дълбоко в парка, далеч от Пето авеню, бях поразен от това как се променя усещането и настроението — сякаш се бях върнал във времето, когато остров Манхатън е бил целият в гори, поляни и скали. Можете обаче да видите осветените небостъргачи около парка, а в самия него има павирани алеи и украсени улични фенери. Тръгнах по една от алеите на север към първата ми спирка, която беше Лодките.