Лъвовете на Ал-Расан

— А ако започна да викам? — попита тя. Опитваше се да печели време.

Мъжът остана невъзмутим. Другият до фонтана вече беше облечен изцяло като киндат. Първият свали подплатения си плащ — готвеше се да последва примера му.

— Вратата е заключена, а стената е висока — отговори той. — Сигурно вече си забелязала. И двамата ще сте мъртви, а ние ще си тръгнем през къщата и през тайния ход зад нея и ще се скрием в града преди някой да успее да влезе и да намери тук един скопен мъж и една мъртва жена с разпран корем. Помисли за това.

Джехане проклинаше наум всички мъже в Рагоса, които познаваше. Мазур. Амар. Родриго. Алвар и Хусари. Как можеше да се случи това при толкова сила около нея?

Отговорът, разбира се, беше в нейната независимост, на която толкова държеше, и на лекотата, с която й позволиха да бъде независима. Затова именно проклятията й бяха несправедливи. Но при тези обстоятелства справедливостта нямаше никакво значение — поне един от тях трябваше сега да е тук, за да й помогне!

— За какво са ви децата? — попита тя.

— Наистина ще е по-добре да не питаш толкова, докторке. И двамата имаме желание да ви оставим живи, но сигурно се досещаш, че тук съвсем не сме на сигурно място и не можем да позволим опасността да стане още по-голяма.

Но Джехане вече знаеше отговора. Можеше да им го каже, но си даваше сметка, че това би означавало смъртната им присъда — нейната и на Велас, и предпочете да премълчи.

Сигурна беше, че това е работа на Алмалик Втори от Картада. Той искаше да унищожи двете момчета, братята си, които заплашваха трона му със самото си съществуване. Царете и техните братя — все същата стара история, която се повтаряше с всяко поколение.

И двамата мъже вече се бяха преоблекли. Всеки от тях държеше чанта и стъкленица за урина — емблемата на нейната професия. По-едрият направи знак на Джехане и тя взе своята чанта и стъкленицата, които допреди малко носеше Велас.

— През целия път ще съм до тебе — предупреди я по-дребният. — Разбира се, можеш да викаш, но направиш ли го, ще умреш. Същото се отнася и за слугата ти, защото никой няма да го намери тук. Ние също може да бъдем убити, но никак не е сигурно, защото си разбираме от занаята. Не те съветвам да ни създаваш главоболия, докторке. Накъде ще вървим?

Наистина нямаше избор, поне засега. Не и преди да се измъкнат от този двор. Тя погледна към Велас, но не можа да го види на дъното на фонтана. Вятърът и дъждът се бяха усилили и ледените капки се забиваха като иглички в лицето й.