Лъвовете на Ал-Расан

— Идвам при госпожа Забира. Тя ме чака, нали?

— Не, госпожице. — Слугата се притесни. — Тя е в двореца. И не ми е казала, че ще дойдете.

По-дребният от двамата мъже се подсмихна и каза:

— Такива са майките! Викат ни само когато децата са сериозно болни. Уговорихме се с нея преди два дни. Джехане бет Исхак беше така любезна да ни позволи да посетим заедно с нея малките й пациенти, за да попълним знанията си за детските болести.

И вдигна леко стъкленицата.

Слугата погледна колебливо Джехане. Ножът опря по-силно в гърба й и я убоде болезнено.

— Да, така е — потвърди тя, изгубила всяка надежда. — Наистина ли господарката ти не ти е казала нищо?

— Не — със същия виновен тон отвърна слугата. Ако беше по-твърд човек, щеше да им затвори вратата под носа и да им каже да дойдат, когато Забира си е у дома.

— Е, добре тогава — каза Джехане. — Щом не е…

— Но моля ви, аз ви познавам и ви вярвам. Станало е недоразумение. Момчетата доста са разхвърляли, но влезте все пак — усмихна се слугата угоднически.

Единият от мъжете със снизходителна усмивка му подаде сребърна монета. Прекалено много пари — един добър слуга непременно щеше да заподозре нещо нередно. Младежът взе монетата и се поклони. Джехане изпита желание да го накълца на парчета.

— Нагоре по стълбите — каза той. — Да ви приготвя ли нещо топло за пиене? Тази сутрин е доста студено.

— Да, добре ще е — отвърна по-дребният от двамата мъже, свали плаща си и помогна на Джехане да съблече своя. Ножът не се усещаше, но в мига, в който Слугата взе плащовете им, тя отново почувства допира на острието.

Някъде отгоре долетя звънък детски смях, а след него и протестите на явно доведен до отчаяние слуга. Нещо падна с ужасяващ трясък, последваха няколко секунди тишина, и пак се чу жизнерадостният смях.

Слугата отново се притесни.

— Тук май ще трябват успокоителни — промърмори единият от похитителите и се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал.

Тримата тръгнаха нагоре по стълбището, а слугата остана за миг загледан след тях, после се обърна да даде нареждания за напитките им.

— Но те са деца — тихо каза Джехане.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите, а страхът я изпълваше със студ, по-жесток от студа навън. Започваше да осъзнава, че не е способна да направи онова, което искаха от нея.

„На площадката“ — помисли си тя. Това беше последният шанс. Дано да имаше някой горе!

— Непрекъснато умират деца — промърмори мъжът с ножа. — Ти си лекарка, би трябвало да го знаеш. Едното от тях изобщо не трябваше да се ражда. И това го знаеш. Успокой се, няма да страдат.

Вече бяха на площадката.

Два коридора водеха направо и надясно. През стъклената врата на единия се виждаше покрита тераса, която гледаше към вътрешния двор, а редицата врати в другия показваше, че там са разположени стаите. Вече не се чуваше смях. Беше много тихо. Джехане отчаяно се оглеждаше. Смъртта дебнеше в тази къща, а тя още не беше готова за нея.