Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
6.
Кариерата
По време на пътуването към гара „Стропинг“ доктор Свенсон беше оставил мислите си да блуждаят. Трогателността на безумното преследване на изгубената любов на госпожица Темпъл го бе върнала към страданията и странните стечения на обстоятелствата в собствения му живот. Какво бе направил с живота си? Нищо повече от безсмислена служба на недостоен херцог и на неговия още по-недостоен син. Беше на трийсет и осем. Въздъхна и влезе в главната чакалня на гарата.
Опита се да си спомни кога за последен път бе ходил във фермата, на гроба на Корина. Преди три зими? Изглежда, това бе единственият сезон, когато можеше да понесе да отиде там. По всяко друго време, когато наоколо имаше живот, а по дърветата — цвят, това прекалено болезнено му напомняше за нея. Той беше в морето и когато се върна, разбра, че е починала от „кървавата треска“, която бе помела долината. Дали бе знаела за чувствата му? Беше му братовчедка. Така и не се бе омъжила. Беше я целунал веднъж. Тя го бе погледнала и после бе избягала… не минаваше ден, без да се измъчва за нея… нито ден през последните седем години. При последното си посещение бе заварил нови арендатори (някакъв спор с чичо му бе изпъдил брата на Корина от земята в града) и макар че го поздравиха учтиво и му предложиха стая, когато обясни връзката си със семейството, той беше съсипан от факта, че хората, които живееха в нейната къща, вече не знаеха, не помнеха и не почитаха тази, която бе погребана в овощната градина. Бе го обзела безкрайна самота, от която не успяваше да се отърси и до днес.
Оттогава бе пътувал до Венеция, Берн, Париж, все в служба на барон фон Хьорн. Беше се представил добре, достатъчно добре, за да заслужи още задачи, а не да го пратят обратно на някой мразовит кораб. Но Корина все така изпълваше мислите му.
Въздъхна отново и осъзна, че няма ни най-малка представа къде е Тар Менър. Отиде до най-близкото гише и се нареди на опашката. Гарата жужеше като гнездо на оси, ритнато от палаво дете. Лицата около него бяха нетърпеливи, тревожни, уморени, хората си приличаха в отчаяното си бързане да хванат влака си. Не виждаше ни следа от госпожица Темпъл, а гарата бе толкова претъпкана, че единствената му надежда бе да намери нейния влак и да я потърси там. Стигна до гишето, обясни, че трябва да стигне до Тар Менър, взе си билета, на който пишеше „Флъдмере, 3:02“, и попита:
— А на коя гара да сляза?
— На Тар Вилидж.
Свенсон вдигна очи към отвратителния часовник и прецени, че няма нужда да бърза. Глезенът му беше добре, но не искаше да го натоварва излишно. Тръгна бавно покрай будките — храна, книги, вестници, напитки, но никъде нито следа от госпожица Темпъл. Когато стигна до влака, му стана ясно, че Флъдмере не е от най-бляскавите направления. Зад локомотива, който бе виждал и по-добри времена, бяха закачени само два пътнически вагона. Свенсон пак се огледа за жена в зелено — за каквото и да е зелено. Нищо. Качи се в задния вагон, примирен, че усилията му са напразни и Чан ще я намери. Сепна се — това искрица ревност ли беше? Защото я бе срещнал преди Чан ли? Всъщност не беше — те се бяха видели във влака… Тръсна глава. Тя беше толкова млада, а Чан — абсолютен негодник, всъщност истински звяр, не че някой от двамата изобщо й подхождаше, не че някога би си помислил или съзнателно би пожелал… наистина беше нелепо.
Побеляващ небръснат кондуктор с лице сякаш опръскано с мазилка грабна билета му и грубо му посочи да върви напред. Свенсон се подчини: реши, че ще може да го попита по-късно кога пристигат, кога се връщат и за другите пътници. Би било по-добре да я открие сам и без да привлича внимание. Тръгна по коридора, като надничаше в купетата. Бяха празни, с изключение на последното, в което се беше разположило някакво многобройно циганско семейство и поне една клетка с неопределени домашни птици.
Влезе в другия вагон, в който имаше повече хора — всички купета бяха заети, но госпожица Темпъл я нямаше. Спря в края на коридора и въздъхна. Изглежда, усилията му бяха напразни — дали не трябваше да слезе? Върна се при кондуктора, който го гледаше със змийско изражение на студена неприязън. Свенсон сложи монокъла си и се усмихна учтиво.
— Извинете ме. Пътувам до Тар Вилидж и се надявах да срещна една позната. Възможно ли е да е хванала по-ранен влак?