Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Чан скочи. Лявата му ръка запуши устата на драгуна, а дясната се вдигна за смъртоносен удар…
И в същия миг Чан видя, че мъжът, чийто живот държи в ръцете си, е Рийвс.
Какво значение имаше? Четвърти драгунски полк му бяха врагове, платени лакеи на покварените и злонамерените. Спомни си обаче любезността му в министерството — а и знаеше, че всеки съюз със Смайт ще се срине на прах, ако започне да избива драгуни. Всичко това премина през ума му, докато преценяваше къде може да са останалите драгуни и колко шум вдига.
— Рийвс, не мърдай — прошепна в ухото му. — Не говори. Не съм ти враг. — Рийвс спря да се бори. Чан знаеше, че ще ги намерят след броени секунди. — Аз съм Чан — изсъска. — Излъгали са те. В къщата има една жена. Те ще я убият. Казвам ти истината.
Отпусна хватката си и Рийвс си пое дъх и вдигна ръка към гърлото си. Чан прошепна настойчиво:
— Капитан Смайт в Харшморт ли е?
Чу се шум и Рийвс се завъртя. Над рамото му Чан видя как плешивият с карабината излиза от сенките на живия плет заедно с няколко драгуни. Бяха на двайсетина метра.
— Ти там! — извика мъжът. — Покажи се!
Вдигна карабината и стреля. Тялото на Рийвс подскочи в ръцете на Чан и едновременно с това стана ужасно тежко. Проехтя втори изстрел. Чан пусна Рийвс и побягна през плетовете към къщата.
Прозвуча трети изстрел, куршумът изсвистя покрай него и отлетя неизвестно накъде… Дали им се беше изплъзнал? Чуваше гласа на мъжа, който викаше на войниците. Стигна другия край на градината и спря задъхан. Между мястото, на което стоеше, и най-близката стъклена врата имаше открита ивица трева, широка около пет метра. Докато стигнеше до вратата и някак си успееше да я отвори, щеше да е съвсем на открито. Рискът беше глупав. Щяха да го застрелят на място. Чуваше как драгуните се приближават. Трябваше да има и друг път.
Но умът му бе празен. Чан погледна стъклената врата и нелепо се приготви за безумния самоубийствен бяг. Те го чакаха да се покаже. Над стъклените врати стената се издигаше още два етажа гладък гранит преди елегантния издаден над градината еркер. Нямаше как да го стигне. Гледката от този прозорец сигурно бе прекрасна. Може би бяха личните покои на Лидия Вандаариф. Може би бяха целите в коприна и възглавнички. От посещението си в Харшморт си спомняше, че е красавица. Запита се глупаво дали още е девица и усети прилив на отвращение, когато си представи как Карл-Хорст се качва отгоре й и кряка като паун. Мисълта моментално и ужасяващо го върна към Анжелик, към огромната пропаст между тях и към провала му да я опази. Затвори очи и в объркания му ум изплуваха финалните думи на „Кристина“ на Дювин:
Отърси се от отчаянието си — отново се бе унесъл — и откри, че гледа прозореца. Нещо не беше наред с отражението. Заради странния ъгъл на стъклото виждаше част от градината зад себе си… и талазите мъгла, влачени от вятъра. Намръщи се. В градината нямаше вятър, поне той не усещаше, и то такъв, който да причини такива талази. Обърна се, за да разбере какво всъщност вижда. В сърцето му се зароди надежда. Вятърът идваше изотдолу.
Тихо се промъкна до мястото, където облачетата мъгла се местеха, и спря пред четири каменни саксии с човешки ръст. Три бяха пълни с изсъхналите стъбла на някакви прецъфтели цветя. Четвъртата бе празна и точно от нея излизаше непрекъснатото дихание топъл въздух. Той се хвана за ръба на саксията и се надигна на пръсти, за да надникне вътре. Горещият въздух раздразни разранената плът в устата и дробовете му. Чан потрепери и се пусна. Ръцете му бяха изцапани с блед кристален прах, оставен от химическите отходни газове. Чан извади кърпата си, върза я здраво около лицето си и огледа градината за последно. Не видя никого — явно все още го чакаха да се затича към къщата. Хвана се пак за ръба на саксията и прехвърли крак през него. Погледна надолу. Точно под ботуша му отворът бе препречен от дървена решетка, също покрита с химически наслоения — очевидно бе поставена да пречи на листата и клечките от градината да влизат в комина. Чан преметна и другия си крак и я изрита. Тя се счупи с пращене. Той ритна пак, за да я събори цялата. Чу викове и стъпки — драгуните го бяха чули и идваха. Той увисна на ръце, като успяваше някак да крепи бастуна на лявата си китка. Нямаше представа колко е дълбоко и дали няма да пропадне в някоя пещ, но знаеше, че е по-добре, отколкото да го застрелят в гърба.