Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Том Смарт съвсем не бил сприхав или зъл по прав, но високият мъж с лъскавите копчета, тъй или иначе, действувал направо върху малкия запас от злъч в неговата природа и несъмнено страшно възбуждал негодуванието му: още повече, че от мястото си пред огледалото той можел да вижда от време на време размяната на някои малки интимни нежности между високия мъж и вдовицата, показващи достатъчно ясно, че благоразположението на вдовицата към високия мъж съответствувало на неговия ръст. Том обичал горещ пунш — смея дори да твърдя, че той много обичал горещ пунш — и след като се погрижил опърничавата кобилка да бъде добре нахранена и добре настанена, и след като самият той изял до трохичка вкусната си топла вечеря, приготвена му на бърза ръка от самата вдовица, той си поръчал чашка от това питие, просто тъй, да го опита. А пък вдовицата от всички домакински изкуства до най-голямо съвършенство стигала при приготовление точно на този продукт; и първата чашка била тъй чудесно и тънко нагодена по вкуса на Том Смарт, че той съвсем неотложно поръчал втора. Горещият пунш е хубаво нещо, господа — безкрайно хубаво нещо при всякакви обстоятелства, — но в тази уютна старинна стая, до лумналия огън с беснеещия навън вятър, който карал всяка греда на старата къща да скърца под напора му, Том Смарт го пиел с върховна наслада. Той поръчал още една чашка, след това още една (не съм напълно сигурен дали не е поръчал и още една след туй) и колкото повече пиел от горещия пунш, толкова повече му се натрапвала мисълта за високия човек.

— Мътните да го вземат тоз нахалник! — сам на себе си рекъл Том. — Що търси той тука в тази уютна странноприемница? Такава грозна мутра на това отгоре! — рекъл си Том. — Ако вдовицата имаше поне малко вкус, щеше да си избере някой по-свестен от него. — Тук очите на Том се придвижили от огледалото над камината върху стъклената чаша на масата; и тъй като усетил, че е почнал вече да се разнежва, изпразнил четвъртата си чаша пунш и си поръчал пета.

Том Смарт, господа, имал подчертано влечение към кръчмарското поприще. Отдавна си мечтаел той да стои зад тезгяха на свое собствено заведение, облечен в зелен жакет, панталони от рипсено кадифе и високи ботуши. Представял си колко хубаво би било да заема председателското място на масата при празненства и често си мислел как умело би ръководил разговорите на гостите в своя собствен салон и какъв прекрасен пример би давал в пиенето. Всички тези неща му минали бързо през ума, докато стоял и си пиел горещия пунш край буйния огън; той се чувствувал напълно прав в негодуванието си, защото високият мъж явно имал всички изгледи да стане стопанин на такова едно превъзходно заведение, а самият той, Том Смарт, бил далеч-далеч от това щастие. И тъй, размишлявайки над своите последни две чаши дали има право да предизвика свада с високия мъж, загдето е сполучил да спечели благоволението на пълничката вдовица, Том Смарт дошъл най-после до утешителното заключение, че няма по-онеправдан и преследван нещастник от него и че най-добре би било да иде да си легне.

Гиздавата девойка поведа Том по широко старинно стълбище, като засланяла свещта с ръка да не я духне течението — което можело да намери в тази строена безразборно стара къща достатъчно шир за игра, без да духне свещта, но все пак я духнало в края на краищата; а туй дало сгоден повод на неприятелите на Том да твърдят, че той, а не вятърът, бил угасил свещта и докато се преструвал, че уж иска да я запали отново, в действителност нацелувал момичето. Но както и да е, донесена била друга свещ и Том бил отведен през дълги объркани коридори и лабиринт от стаи до помещението, стъкмено за неговия прием, където девойката му пожелала лека нощ и го оставила сам.