Последният валс на Матилда

Джени наблюдаваше леката му походка през голото пространство на двора и как ниските му ботуши вдигаха прах. Това беше походка на човек, прекарал много часове на седлото. Тя се усмихна при мисълта дали той може да танцува и се изчерви, като си помисли за усещането от силните му ръце, а после изсумтя, възмутена от себе си и влезе в къщата. Питаше се кого заблуждава. Та тя беше собственичката на фермата, той работеше за нея и си имаше приятелка, а и вероятно изобщо не можеше да танцува.

Въпреки това вълнението започна да напира в нея. От дълго време не се бе виждала с други хора — когато Питър почина, не виждаше смисъл да излиза, а приятелите й не горяха от желание да канят свободни жени на вечеря и танци. Спомни си за буйните танци в младежките си години. Тогава се забавляваше да избира какво да облече и танцуваше, докато остане съвсем без дъх.

Мечтите й угаснаха изведнъж, когато се сети, че няма какво да облече, освен джинсите, късите панталони и ризите в гардероба си.

— Не мога да отида — обърна се тя към Рипър. — Не и когато знам, че всички жени ще са облечени като принцеси.

Рипър изджафка, после се затича енергично към затворената врата.

Джени гледаше, без да вижда нищо около себе си. Хрумна й една идея, която й се стори толкова светотатствена, че тя я прогони от мислите си. И все пак. Все пак… Можеше и да се получи, ако имаше смелостта да го направи.

Тя отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. В стаята замириса на лавандула — мирис на отминали години. Призрачният рефрен зазвуча в празната къща в момента, в който Джени посегна към морскозелената рокля. Като че ли самата Матилда беше в стаята и я окуражаваше да пробва роклята. Сякаш тя и призрачният й партньор искаха Джени да танцува с тях този валс.

Докато смъкваше дрехите си и се пъхаше във вихрушката от шифон и коприна, музиката зазвуча хипнотично и като се огледа в огледалото, й се стори, че зърва буйна червена коса и чува нежния смях на Матилда.

Джени затвори очи и когато ги отвори отново, беше разочарована, че е сама.

Тя погледна отражението си критично, обърна се наляво, после надясно, завъртя се пред огледалото, за да се наслади на играта на светлината върху копринените гънки. Морскозеленото се преливаше във виолетово — идеален фон за цвета на очите и кестенявите отсенки в косата й. Горната част на роклята прилепваше плътно по тялото, деколтето беше с форма на сърце, а ръкавите бяха с богат набор. Роклята й беше малко къса, но това нямаше значение, защото мини полите бяха последният писък на модата в Сидни, а Джени знаеше, че има хубави крака.

Както си стоеше пред огледалото и слушаше призрачната музика, Джени осъзна, че роклята е безнадеждно старомодна. Не й се искаше да разваля такава красива дреха — дреха, която очевидно е значела много за Матилда.

После чу лека въздишка и в стаята като че ли повя топъл ветрец, който погали раменете й. Това не я изплаши, защото за нея Матилда не беше вече непозната. Това бе просто знак, че може да направи каквото е намислила и признание, че времената се променяха и Матилда искаше роклята да бъде облечена отново.