Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Лейди се хлъзгаше и спъваше, като държеше главата си над водата, почти обезумяла от ужас. Матилда се наведе към шията й и започна да й шепне успокоително, да я увещава, докато тя не стъпи на краката си и не доби кураж да тръгне срещу течението.
Водата се носеше с бясна скорост около краката им и Матилда усети как течението ги дърпа назад, докато Лейди плува към брега. Тя се бе хванала като удавник за нея, лицето й почти докосваше гривата, но продължаваше да стиска силно въжето и юздите, а кученцето мърдаше помежду им.
— Добро момиче — нареждаше тя напевно. — Добро момиче. Спокойно, Лейди. Давай напред, момичето ми, продължавай напред.
Дъждът падаше на талази, заслепяваше ги, покачваше нивото на водата и правеше коритото на потока хлъзгаво и опасно. Застанал от другата страна, Уоли ги окуражаваше, но Матилда не виждаше и не чуваше нищо, защото усещаше, че старата кобила губи сили.
— Хайде, момичето ми. Напъни се още малко. Само издръж още малко и сме си у дома — увещаваше я тя.
Лейди стъпи на плитко и енергично заора с копита по склона. Там обаче липсваше твърда земя, имаше само хлъзгава лепкава кал, която се плъзгаше под копитата й и я дърпаше назад към водата.
Матилда чуваше хрипкавото й дишане, усещаше как мускулите й се напрягат и скочи от гърба й. Тя стисна с все сили сбруята, заби пети в калта и се опита да я издърпа от водата нагоре към брега.
Лейди започна да пръхти и да се бори, мъчейки се да стъпи на твърда земя. Зъбите й се оголиха в усилието да се изкачи, докато Матилда навиваше въжето и я дърпаше нагоре. Щом излязоха от водата, Уоли се плъзна надолу, хвана юздите и се включи в тегленето.
Времето спря своя ход. Кобилата мъчително напредваше нагоре. Най-сетне тя стъпи на твърда земя и като се задъхваше и залиташе, се изкачи на брега. За момент застана на едно място, тялото й се олюля от усилието й да си поеме въздух, после краката й се подкосиха и тя се свлече на земята. Дългите й жълти зъби изтракаха, очите й побеляха и тя престана да мърда.
Матилда падна на колене, кученцето се измъкна незабелязано от пазвата й и отърча при събратята си. Матилда започна да гали шията на Лейди, като следваше познатите очертания на някога силното й тяло, а сълзите, се стичаха по лицето й и се смесваха с дъждовните струи. Лейди беше истински приятел — единственият й приятел през тези години — и прояви истинска смелост в последните минути от живота си.
— Майк идва насам — извика Уоли до ухото й. — Ела да ни помогнеш.
Матилда преглътна сълзите си и хвана въжето. Майк вече бе стигнал до средата. Блу беше закрепен на седлото зад гърба му. Водата се завихряше около задницата на коня, кучето почти загуби опора и Матилда затаи дъх.
Блу нямаше никакво намерение да плува. Той се сниши зад Майк, излая силно и навири опашката си.
— Малкият негодник се радва на всичко това — извика Уоли, докато теглеха въжето. — Бас държа, че се е ухилил.
Матилда не можеше да продума от страх и скръб. Вече бе загубила един приятел днес. Нямаше да понесе да загуби още един.
Конят на Майк се бореше да се изкачи и скоро стъпи на брега. Блу скочи от гърба му, изтръска се от водата, втурна се към Матилда като кална хала и започна да я ближе. Всички седнаха изтощени на земята, без да ги е грижа за студа и водата. И този път бяха успели да се преборят с природната стихия.
След като се успокоиха, те поеха дългия път към дома. Матилда се качи на коня зад Майк, кучетата тичаха отстрани, нетърпеливи да стигнат до топлия кучкарник и паничките с храна. Матилда не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лейди. Трябваше да я оставят на брега на потока — незаслужен край за такъв неустрашим кон. Матилда притисна към себе си седлото й. Лейди щеше много да й липсва.
Дъждовете напоиха земята и по полето избуя висока до кръста трева. За първи път от пет години насам фермерите дишаха с пълни гърди. Овцете, които бяха оцелели по време на сушата, щяха да дадат качествена вълна, да родят агнета и животът щеше да продължи нормалния си ход.
Само че животът в пустошта беше жесток, природните сили — измамни и облекчението им трая твърде кратко. Дъждът, който се изля над спечената земя се изпари, слънцето се издигна високо в небето и огря земята по-силно от всякога. Влагата в почвата изчезна и скоро сочната трева доби отново сребрист цвят, а пасищата се покриха с прах и мараня.