Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Защо не заредих проклетата джаджа вчера вечерта? Просто забравих, затова. Излетя ми от главата.
Пауза. Продължителна пауза, несмущавана от досадния сигнал на изтощената батерия. Каква проява на милосърдие от нейна страна, мисли си тя.
— Наистина ли? Госпожа Кори каза, че тук времето тече различно. Някои от нас се съгласиха с нея, други — не. Аз бях от втората група, но както изглежда, май е била права.
— Игра ли хартс? — пита Ани. Има чувството, че се рее извън и малко над пълното си, мокро тяло на средна възраст, ала това не означава, че е забравила старите навици на Джими. По време на дългите полети той винаги играеше на карти. На крибидж или канаста, но най-много обичаше хартс.
— Играх — отговаря той и батерията отново напомня за себе си, сякаш в потвърждение на думите му.
— Джими… — Тя дълго се колебае, преди да зададе въпроса, съмнявайки се дали наистина се нуждае от тази информация, но в крайна сметка смело го изстрелва: — Къде се намираш всъщност?
— Прилича на нюйоркската централна гара — гласи отговорът. — Само че е по-голямо. И няма толкова народ. Сякаш не е истинската гара, а само… хъм-м-м… декор за някоя суперпродукция. Разбираш ли какво имам предвид?
— Мисля, че… да.
— Наблизо определено няма никакви влакове… не се чуват и в далечината… но буквално е фрашкано с врати. О, и ескалатор има, обаче е повреден. Целият е в прах и някои стъпала липсват. — Той прави кратка пауза, след което заговаря по-тихо, сякаш се притеснява да не го подслушват. — Хората си тръгват. Някои се качват по ескалатора — видях ги с очите си, — но повечето минават през вратите. Предполагам, че скоро и аз ще трябва да си тръгна оттук. Най-малкото защото тук няма нищо за ядене. Видях един автомат за сладкиши, обаче не работи.
— Скъпи, ти… гладен ли си?
— Малко. Най-вече съм жаден. Бих убил някого за бутилка студена минерална вода.
Ани поглежда смутено към стъпалата си, по които все още има капчици вода. Представя си как той облизва тези капчици и се стряска от неочакваната сексуална възбуда.
— Иначе всичко с мен е наред — бърза да добави той. — Поне засега де. Но няма никакъв смисъл да оставам тук. Само дето…
— Какво? Какво, Джими?
— Не знам през коя врата да изляза.
Поредният звуков сигнал.
— Ще ми се да знам през коя мина госпожа Кори. Проклетите ми карти останаха у нея.
— Чувстваш ли се… — Тя изтрива лицето си с хавлията, с която се загърна след банята; тогава се чувстваше освежена, а сега е цялата в сълзи и сополи. — Страхуваш ли се?
— Дали ме е страх? — замисля се той. — Не. Просто съм леко разтревожен. И то най-вече заради вратата.
„Намери пътя към къщи — за малко да се изтръгне от устата й. — Избери правилната врата и намери пътя към къщи.“ Но дори и да успееше, дали наистина иска да го види? Ако се върне като призрак, добре, ала какво ще стане, ако отвори вратата на димящо овъглено същество с червени очи и остатъци от дънки (винаги пътуваше с дънки), разтопени на краката му? А до него стои госпожа Кори и държи препеченото му тесте карти в единствената си ръка?
Батерията отново напомня за себе си.
— Мисля, че вече няма нужда да ти казвам да внимаваш с младежа от „Федерал Експрес“ — казва съпругът й. — Ако действително го искаш, сега е изцяло твой.
Смехът й я изненадва.
— Онова, което искам да ти кажа, е, че те обичам…
— О, скъпи, и аз те обичам…
— … и не разрешавай на хлапето на Маккормакови да чисти улуците тази есен. Момчето е трудолюбиво, обаче не е особено предпазливо и миналата година за малко да си строши врата. И престани да ходиш всяка неделя в пекарната. Там ще стане нещо, не знам точно какво, но със сигурност ще бъде в неделя. Тук времето наистина е доста шантаво.
Хлапето на Маккормакови, за което говореше, навярно беше синът на онзи човек, който се грижеше за къщата им във Върмонт… само че нали я продадоха преди десет години? Сега момчето сигурно беше на двайсет. А пекарната? Вероятно говореше за „Золтанс“, но какво толкова можеше да се случи там…
Бийп.
— Предполагам, че много от хората тук са били на земята по време на сблъсъка. Това е много жестоко, понеже още не могат да проумеят как са попаднали на това място. И пилотът не спира да крещи… вторият пилот или какъвто е там… Мисля, че ще остане тук повечко време. В момента се мотае насам-натам и ми изглежда доста объркан.