Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
„Гръбначна травма — помисли си той. — Парализиран съм. Може би за известно време. По-скоро завинаги.“
Котката мъркаше до главата му и звуците отекваха като гръмотевици в ухото му.
— Махни се от мен — каза Халстън. Гласът му прозвуча дрезгаво. За момент котката се стегна като пружина, но после се отпусна и отново приклекна на рамото му. Внезапно лапата й го удари по бузата и този път ноктите й не бяха прибрани. Болката се стрелна като мълния към гърлото му, последвана от струйки топла кръв.
Болка.
Усещане.
Той мобилизира всичките си сили, за да нареди на главата си да се обърне надясно, и тя се подчини. Лицето му изведнъж се оказа заровено в суха, мека козина. Халстън извика с пълно гърло. Котката издаде учудено, сърдито „мяу-у-у“ и скочи на седалката. Сетне прилепи уши към главата си и вторачи в него пламтящите си очи.
— Не очакваше да направя това, нали? — изграчи той.
Котката отвори паст и му изсъска. Докато гледаше тази странна, шизофренично раздвоена муцуна, Халстън внезапно разбра защо Дроугън я бе нарекъл „дяволска котка“. Тя…
Потокът на мислите му бе прекъснат от слабо гъделичкане и боцкане в дланите и предмишниците.
Иглички. Усещане. Чувствителността му се възстановяваше.
В същия миг котката изсъска и се хвърли към лицето му.
Халстън затвори очи и отвори уста. Искаше да захапе корема й, ала зъбите му докопаха единствено козина. Междувременно животното заби нокти в ушите му и започна да дълбае навътре. Канска, непоносима болка. Мъжът се опита да вдигне ръцете си. Те помръднаха, но така и не се надигнаха от скута му.
Той наведе главата си напред и започна да я тресе напред-назад като човек, в чиито очи е попаднал сапун. Котката засъска и заръмжа, ала продължи да се държи. Халстън усети как по бузите му се стича кръв. Беше му трудно да си поеме дъх. Гръдният кош на животното бе притиснат към носа му. Успя да глътне малко въздух през устата си заедно с валмо косми. Имаше чувството, че някой е залял ушите му със запалителна течност и после е драснал клечката.
Той отметна глава и нададе болезнен вой — очевидно шийните му мускули бяха претърпели сериозен камшичен удар при сблъсъка. Движението му обаче изненада котката и тя полетя назад, тупвайки на задната седалка.
В едното му око потече кръв. Той отново понечи да помръдне ръцете си, мъчейки се да повдигне поне едната, за да избърше кръвта.
Те потрепнаха в скута му, ала както преди отказаха да се движат. Халстън се замисли за висящия под мишницата му специален револвер 45-и калибър.
„Само да се добера до него, писанчо, и от деветте или колкото там живота имаш няма да остане и помен.“
Отново боцкане и гъделичкане в ръцете му, този път по-силно. Тъпа болка в краката му, погребани и навярно раздробени под двигателя, леки бодежи в бедрата — досущ като при схванат мускул, който човек тепърва раздвижва. Това му бе достатъчно да разбере, че гръбнакът му не е засегнат и няма да прекара остатъка от живота си като жив труп, прикован към инвалидната количка.
„Може би и на мен са ми останали няколко живота.“
Сега трябваше да се погрижи за котката. Това беше най-важното. После да се измъкне от колата — може пък някой да мине наблизо и така да реши и двата проблема наведнъж. Естествено, вероятността някой да реши да се поразходи по този запустял път в четири и половина сутринта не беше особено голяма, но все пак имаше някакъв, макар и нищожен шанс. И…
Какво правеше котката там отзад?
Не му харесваше да се впива в лицето му, ала не му се искаше и да се спотайва зад гърба му, извън полезрението му. Опита се да я зърне в огледалото за обратно виждане, но не постигна нищо. Беше се завъртяло настрани при удара и сега единственото, което се отразяваше в него, бе дерето, където бе завършило пътешествието на плимута.
Зад гърба му се разнесе звук, наподобяващ раздиране на плат.
Мъркане.
„Дяволска котка друг път! Май е решила да поспи малко.“
Дори и да не беше така, дори и да планираше да го убие, какво можеше да стори? Сигурно тежеше не повече от два килограма с мокра козина. А съвсем скоро… съвсем скоро той щеше да е способен да движи ръцете си… или поне дотолкова, че да вземе револвера си. Бе сигурен в това.
Халстън седеше и чакаше. Усещанията продължаваха да се завръщат в тялото му, напомняйки за себе си с непрекъснати бодежи и иглички. И колкото и абсурдно да беше, в продължение на минута имаше силна ерекция (навярно това бе инстинктивна реакция след близкия му досег със смъртта). „Макар че при сегашните обстоятелства май ще ми е малко трудно да лъсна бастуна“ — мина през ума му.