Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Сигналите зачестяват.
— Трябва да тръгвам, Ани. Не мога да остана повече, а и всеки момент батерията ще издъхне окончателно — казва той с онзи самообвиняващ тон и тя не може да повярва, че никога вече няма да го чуе отново (макар че част от нея вече е приела жестоката истина). — Оказа се толкова лесно да се… е, както и да е. Обичам те, мила моя.
— Чакай! Не затваряй!
— Не мо…
— И аз те обичам! Не затваряй!
Ала него вече го няма и цари само черна тишина.
Тя остава да седи на леглото, притискайки занемелия телефон до ухото си още минута-две, преди да натисне бутона за прекъсване на връзката. На вече прекъснатата връзка. Когато най-накрая го прави, чува сигнала „свободно“ и решава да набере „звездичка шейсет и девет“.
Автоматичният глас я уведомява, че последното входящо обаждане е постъпило в девет сутринта. Тя прекрасно си го спомня — сестра й Нел звънеше от Ню Мексико, за да й съобщи, че полетът й е отложен и ще пристигне най-рано вечерта. Каза й и още нещо — да бъде силна.
Всичките им роднини, които живееха по-далеч, бяха пристигнали със самолети. Явно имаха чувството, че Джеймс е обрал лошия късмет на семейството по отношение на въздушните инциденти, и не се бояха, че ще повторят съдбата му.
Няма информация за други входящи обаждания в — тя поглежда часовника до леглото и вижда, че в момента е три и седемнайсет — три и десет същия следобед. Третият следобед, откакто е вдовица.
Някой похлопва на вратата и тя чува гласа на брат си:
— Ани? Ани?
— Обличам се! — извиква му. Гласът й звучи така, сякаш е плакала, но за съжаление никой в тази къща няма да го сметне за странно. — Оставете ме на мира, става ли?
— Добре ли си? — пита той през вратата. — Стори ни се, че разговаряш с някого. Ели каза, че те чула да се обаждаш по телефона…
— Добре съм — отвръща тя и се избърсва отново с хавлията. — След малко ще сляза при вас.
— Добре. Не бързай. — Пауза. — Дошли сме тук заради теб. — И тя го чува как слиза по стълбите.
— Бийп — прошепва и закрива устата си с ръце, за да заглуши смеха си — емоция далеч по-сложна от мъката, която търси начин да се излее от нея. — Бийп, бийп. Бийп, бийп, бийп. — Тя се отпуска по гръб на леглото, като продължава да се смее и очите й се пълнят със сълзи. Сълзите скоро преливат и се търкулват по страните й в посока към ушите. — Бийп, мамка ти, бийп-бийп-бийп!
Прекарва така няколко минути, след което се облича и слиза на долния етаж при роднините, пристигнали, за да споделят скръбта й. Онова, което изпитват те обаче, не може да се сравни с това, което чувства тя. Все пак той се обади на нея, а не на някого от тях. Обади се именно на нея. За добро или за зло, се обади точно на нея.
През тази есен, докато черните останки на жилищната сграда, в която се бе врязал самолетът, са изолирани от останалия свят с жълта полицейска лента (макар че някой явно бе успял да се промъкне, съдейки по надраскания със спрей надпис „ПРЕПЕЧЕНИ МРЪВКИ МОЛЯ ЗАПОВЯДАЙТЕ!“), Ани се пристрастява към виртуалното общуване и получава доста съобщения от кръга на познатите си. Едно от тях е изпратено от Гърт Фишър — библиотекарка в градската библиотека на Тилтън, Върмонт. Когато двамата с Джеймс прекарваха летните месеци там, Ани помагаше доброволно в библиотеката и въпреки че двете жени не бяха станали кой знае какви приятелки, Гърт я бе включила в седмичния си бюлетин с регионални известия. Обикновено в него нямаше нищо интересно, но този път Ани попада на нещо сред сватбите, погребенията и благотворителните мероприятия, от което й спира дъхът. Джейсън Маккормак, синът на стария Хюи Маккормак, е починал при нещастен случай в Деня на труда. Младежът паднал от покрива на една лятна вила, докато почиствал улуците й, и си счупил врата.
„Момчето просто искаше да зарадва баща си, който, както навярно си спомняш, получи удар миналата година“ — й бе написала Гърт, преди да се впусне в подробности около проливния дъжд, който се излял точно в деня на библиотечната разпродажба на открито и развалил настроението на всички присъстващи.
И въпреки че в трите страници с горещи новини не се споменава нищо по въпроса, Ани е почти сигурна, че младежът е паднал от покрива на някогашната им къща. Почти? Абсолютно е убедена в това.
Пет години след смъртта на мъжа си (и смъртта на Джейсън Маккормак) Ани се омъжва повторно. Установяват се в Бока Ратон, ала това не й пречи да се връща често при старите си съседи. Крейг, новият й съпруг, пътува до Ню Йорк на всеки три-четири месеца по работа и тя почти винаги го придружава, понеже все още има роднини в Бруклин и на Лонг Айлънд. Има чувството, че е длъжна да ги навестява. В същото време си ги обича с онази привързаност, характерна (както самата тя смята) само за хората на петдесет-шейсетгодишна възраст. Никога няма да забрави как се стекоха у тях след самолетната катастрофа и направиха всичко възможно, за да я утешат. Без тях едва ли щеше да се справи.