Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Непознатият закопча предпазния си колан и отправи учуден поглед към търговския пътник. Очите му сякаш питаха защо не потеглят. Лицето му бе небръснато и прорязано от бръчки. Монет не се наемаше да определи възрастта му; човекът изглеждаше възрастен, но като нищо можеше и изобщо да не е стар.
— Далече ли отиваш? — Въпросът прозвуча отново, като този път всяка дума бе изречена максимално ясно и отчетливо. Въпреки това стопаджията продължи да се взира безмълвно в спътника си. Беше среден на ръст, слаб и навярно тежеше не повече от седемдесет килограма. — Можеш ли да четеш по устните ми? — смени тактиката Монет и посочи устата си.
Непознатият поклати глава и направи неясен жест с ръка.
На таблото имаше бележник. Търговският пътник го взе и докато пишеше „За къде си?“, наблизо профуча друга кола, която вдигна цяла водна стена. Предстоеше му път до Дери, което означаваше, че има да измине над сто километра, а повече от всичко мразеше да шофира в подобни метеорологични условия (като се изключат обилните снеговалежи). Днес обаче противното време сякаш не му пречеше. Даже напротив — несекващият дъжд и големите камиони, които вдигаха цели фонтани подире си, поглъщаха цялото му внимание и не му позволяваха да се отдаде на нерадостните мисли за проблемите си.
Да не говорим за този човек — неговия пътник. Той погледна първо към бележника, а после и към Монет. По-късно щеше да си помисли, че стопаджията не е можел да чете — все пак не е лесно да се научиш да четеш, когато си ням, — но е разбрал значението на въпросителния знак. Непознатият вдигна ръце и отново посочи към магистралата. Сетне разтвори и сгъна пръстите си осем пъти. Или може би десет. Осемдесет километра. Или сто. Ако изобщо знаеше точното разстояние.
— Уотървил? — предположи търговският пътник.
Стопаджията го гледаше с безизразна физиономия.
— Добре — въздъхна Монет. — Както и да е. Просто ме потупай по рамото, когато стигнем там, закъдето си тръгнал.
Отново никаква реакция.
— Е, да се надяваме, че ще го направиш. Стига да си тръгнал нанякъде, разбира се. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и потегли. — Не е лесна твоята. Май ни приемаш, ни предаваш, а?
Непознатият продължаваше да го гледа. Сетне вдигна рамене и закри ушите си с длани.
— Ясно — кимна търговският пътник. — Ни приемаш, ни предаваш. Телефонните кабели са прекъснати. Днес обаче ми се иска аз да бях на твое място, а ти на мое. — Той млъкна за миг. — Почти. Имаш ли нещо против малко музика?
Стопаджията завъртя глава надясно и се загледа през страничното стъкло, а Монет се присмя на себе си. Спътникът му едва ли правеше разлика между Дебюси, Ей Си / Ди Си и „Ръш Лимбо“.
Беше купил новия албум на Джош Ритър за дъщеря си — рожденият й ден беше след седмица, — но все забравяше да й го изпрати. Напоследък много неща му се бяха струпали на главата. След като отминаха Портланд, той премина на режим „круиз контрол“, разкъса целофана с нокътя на палеца си и пъхна компактдиска в плейъра. Каза си, че така дискът май вече се водеше използван, а не чисто нов, какъвто се предполага, че трябва да подариш на любимото си дете… Е, в крайна сметка винаги можеше да й купи друг. Стига, естествено, да имаше пари за това.
Албумът се оказа доста добър. Нещо като ранния Боб Дилън, само че с по-позитивно отношение към света. Докато слушаше музиката, Монет се замисли за пари. Нов компактдиск за рождения ден на Келси беше най-малкият от проблемите му. Обстоятелството, че момичето искаше — и се нуждаеше — от нов лаптоп, също не беше много нагоре в списъка с грижите му. Ако Барб наистина бе направила онова, което бе казала, че е направила — онова, което бе потвърдено от офиса на училищната администрация, — нямаше никаква представа как ще осигури последната година на детето си в „Кейс Уестърн“. Дори теоретично все още да имаше работа. Това бе големият проблем.
Той увеличи звука, за да заглуши тревогите си, и донякъде успя, ала щом наближиха Гардинър, последните акорди вече заглъхваха. Лицето и гърдите на стопаджията продължаваха да бъдат обърнати към страничния прозорец и Монет виждаше само гърба на зацапаното му, обезцветено вълнено яке, както и стърчащата над яката рядка, сплъстена косица. Личеше си, че навремето върху дрехата е имало някаква щампа, но вече бе прекалено избеляла, за да се разчете каквото и да било.