Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Всеки път, когато двамата с Крейг ходят до Ню Йорк, пътуват със самолет. Тя няма страх от полети, ала вече не стъпва в семейната пекарна на Золтанови в неделите, когато си е вкъщи. Дори невероятните им кифлички със стафиди, за които е сигурна, че се поднасят в преддверието на Рая, не са в състояние да я примамят там. Вместо това ходи във „Фрогърс“. Дори в момента е там и тъкмо си купува понички (само те стават за ядене), когато чува експлозията. Чува я с ужасяваща яснота, въпреки че „Золтанс“ се намира на единайсет преки оттук. Изтичане на газ. Четири жертви, сред които и жената, която винаги опакова кифличките на Ани с думите: „Не ги отваряйте, докато не се приберете, за да се запазят пресни и мекички.“
Хората стоят на тротоарите, обърнати на изток към мястото на взрива, откъдето вече се издига дим, и засланят очите си с ръце заради яркото слънце. Ани тръгва бързо между тях, устремена в противоположната посока. Няма никакво желание да види димния стълб над любимата си пекарна; и бездруго нощем си мисли твърде много за Джеймс, особено когато не може да заспи. Прибира се и чува, че телефонът звъни. Или всички са отишли на уличната разпродажба на картини, нарисувани от децата от близкото училище, или никой не чува упоритото звънене. Освен нея, естествено. В момента, в който ключът й се превърта в ключалката, телефонът престава да звъни.
Оказва се, че Сара, единствената й неомъжена сестра, си е вкъщи, но няма смисъл да я пита защо не е вдигнала слушалката; Сара Берник, някогашната кралица на дискотеките, е надула в кухнята „Вилидж Пийпъл“ и танцува с почистващ препарат в ръка, досущ като мацка от телевизионна реклама. Не е чула и взрива в пекарната, макар че сградата се намира по-близо до „Золтанс“, отколкото до „Фрогърс“.
Ани проверява телефонния секретар, но в прозорчето „Получени съобщения“ мига голяма червена нула. Само по себе си това не означава нищо, много хора не обичат да оставят съобщения, но…
„Звездичка шейсет и девет“ я уведомява, че последното входящо обаждане е било в осем и четирийсет предната вечер. Тя го набира, надявайки се напук на всякаква логика, че някъде извън огромната зала, наподобяваща чакалнята на нюйоркската централна гара, той е намерил място, където да зареди телефона си. Нищо чудно да си мисли, че е разговарял с нея едва вчера. Или преди десетина минути. „В нашия свят времето тече различно“ — беше й казал Джеймс. Толкова често си е мечтала за това обаждане, че сякаш е заживяла в мечтата си, ала все още не е споделила с никого истината. Нито с Крейг, нито с майка си, която вече е на деветдесет и твърдо вярва в задгробния живот.
В кухнята „Вилидж Пийпъл“ пеят, че няма смисъл да се тъгува. Така си е, а и тя изобщо не тъгува. Ани притиска слушалката до ухото си и чува как набраният от нея номер дава сигнал „свободно“ веднъж, после втори път. Стои в дневната и пръстите на свободната й ръка докосват брошката над лявата й гръд, сякаш по този начин може да успокои учестеното биене на сърцето й. После сигналите секват и нечий записан глас й предлага да си купи вестник „Ню Йорк Таймс“ със специално намаление — уникален шанс, който нямало да се повтори.
Немият
1.
Изповедалните бяха три и лампичката над вратата на средната светеше. Нямаше чакащи, а и църквата пустееше. Слънчевите лъчи проникваха през разноцветните витражи и оформяха четвъртити сияйни островчета по централната пътека. Монет се замисли дали да не си тръгне, ала в крайна сметка се отказа. Вместо това се приближи до средната изповедалня и влезе вътре. Когато затвори вратата и седна, малкото прозорче вдясно от него се плъзна встрани. Над него пишеше: „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ.“ Монет отдавна не бе стъпвал в църква, ала надписът не се връзваше особено с обстановката. Още по-малко пък с Балтиморския катехизис56.
От другата страна се разнесе гласът на свещеника:
— Как я караш, синко?
56
Първият катехизис за католици, написан в Северна Америка. — Б.пр.