Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Джими, добре ли си? Имаш ли… имаш ли изгаряния? — Предположението, което я връхлита след въпроса, пада като тежка книга върху босия й крак и тя заплаква. — В болница ли си?
— Успокой се — прошепва той и до болка познатата й нежност, която струи от гласа му — както и до болка познатата думичка, отломка от семейния им живот, — я карат да заплаче още по-силно. — Успокой се, скъпа.
— Нищо не разбирам!
— Добре съм — казва той. — Като повечето от нас.
— Повечето? И други ли има?
— За разлика от пилота — добавя Джеймс, пренебрегвайки въпроса й. — Той не е добре. Или май е вторият пилот. Не спира да крещи: „Падаме, нямаме никаква мощност, о, Господи!“ Както и: „Не съм виновен аз, дано не ме обвинят за станалото.“
По тялото й пробягват вледеняващи тръпки.
— Кой се обажда всъщност? Защо ме плашиш? Изгубих мъжа си, копеле!
— Скъпа…
— Не ме наричай така! — От едната й ноздра изскача прозрачен сопол. Тя го избърсва с опакото на дланта си и го захвърля встрани — нещо, което не е правила от детството си. — Чуй ме, господинчо, ей-сега ще набера „звездичка шейсет и девет“ и ченгетата ще дойдат да ти натупат задника… твоя тъп, безчувствен задник…
Замлъква, защото не е в състояние да продължи. Това е неговият глас. Не можеше да го отрече. И фактът, че докато телефонът звънеше, никой не го вдигна (и секретарят не се включи), загатваше, че обаждането бе предназначено именно за нея. И това „успокой се, скъпа“… досущ като в онази стара песен на Карл Пъркинс.
Той също мълчи, сякаш за да й даде възможност да осмисли всичко това. Накрая, когато вече е готова да каже нещо, в слушалката се разнася монотонен сигнал: „Бийп.“
— Джеймс? Джими? Още ли си там?
— Да, но не мога да говоря дълго. Опитвах се да се свържа с теб, докато падахме, и предполагам, че това е единствената причина, поради която си говорим в момента. Другите също се опитваха — нали знаеш, че вече няма човек без мобилен телефон, но без особен успех. — Отново онзи сигнал. — Само че сега батерията на телефона ми е на последни издихания.
— Джими, знаеше ли? — Тази мисъл беше най-ярката и в продължение на две безкрайни минути най-ужасното за нея беше, че може да е знаел. Другите хора си представяха обгорели тела, откъснати глави с озъбени гримаси и даже ловки мародери, прибиращи венчалните халки и диамантените обици на умрелите, ала онова, което лишаваше Ани Дрискол от сън, беше образът на Джими, който гледа през илюминатора на самолета как улиците, автомобилите и кафявите жилищни сгради на Бруклин се приближават с неумолима скорост. Кислородните маски се поклащат като трупове на дребни жълтеникави животинки, вратичките на багажните отделения зейват, вещите на пътниците се разпиляват на всички страни и нечия самобръсначка се търкаля бясно по наклонената пътека между седалките.
— Знаеше ли, че падате?
— Честно казано, не — отвръща той. — Отначало всичко изглеждаше нормално и продължи така почти до самия край, може би без последните трийсет секунди. Не мога да кажа със сигурност, понеже при подобни ситуации е трудно да се ориентираш във времето, както винаги съм смятал.
„При подобни ситуации.“ И още по-показателното: „Както винаги съм смятал.“ Сякаш е бил на борда на десетина разбили се боинг-767.
— Както и да е — продължава той, — звънях ти, за да ти кажа, че ще се прибера по-рано, така че да изриташ от леглото младежа от „Федерал Експрес“, преди да съм го заварил у дома.
Абсурдната й връзка с куриер от „Федерал Експрес“ беше шега, с която се забавляваха от години. Тя отново заплаква. В следващия момент мобилният му телефон издава поредното си монотонно „бийп“, сякаш я смъмря за реакцията й.
— Мисля, че умрях секунда или две преди телефонът да звънне за пръв път. Предполагам, че поради тази причина успях да се свържа с теб. Всеки момент обаче батерията ще ритне камбанката.
Той се засмива, сякаш е казал нещо смешно. А може би е точно така. Току-виж след време и тя успее да оцени този вид хумор. „Дай ми десетина години и готово“ — минава през ума й.
После съпругът й добавя с характерния си „мърморя си на глас“ тон, който тя познава толкова добре: