Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Далеч на изток над хоризонта се появи тънката светла ивица, предвестник на наближаващия изгрев. Сред дърветата пееше птица.
Халстън отново се опита да размърда ръце и този път успя да ги повдигне на половин сантиметър, преди да тупнат обратно в скута му.
„Не още. Но скоро.“
До слуха му достигна слаб удар по облегалката на съседната седалка. Мъжът се обърна и се вгледа в черно-бялата муцуна, блесналите в мрака очи и огромните им тъмни зеници.
Халстън отвори уста и заговори:
— Досега не е имало случай, в който да не съм изпълнил възложената ми поръчка, писанчо. Това може да е първият. Скоро обаче отново ще мога да движа ръцете си. След пет минути, максимум десет. Искаш ли да чуеш съвета ми? Скачай през прозореца. Стъклата са свалени. Омитай се оттук и си вземи опашката със себе си.
Котката го наблюдаваше втренчено.
Мъжът отново провери ръцете си. Отчаяно трепереха, ала все пак се надигнаха. На сантиметър и нещо. После на два сантиметра. Тогава ги остави да тупнат немощно върху коленете му, откъдето те се плъзнаха върху меката седалка на плимута. В полумрака, обгърнал купето, белите му длани приличаха на големи тропически паяци.
Котката се озъби и продължи да го гледа.
„Да не би да сбърках?“ — запита се Халстън. Цял живот се беше ръководил от интуицията си и сега изведнъж получи смразяващо прозрение. В следващия момент тялото на котката се стегна и още преди да се изстреля към него, мъжът знаеше какво възнамерява да му стори. Той отвори широко уста, за да изкрещи, и…
Тя се приземи в слабините му, заби ноктите си в плътта му и започна да я раздира.
… в този миг страшно му се прииска да е парализиран. Болката бе нетърпима и ужасяваща. Дори не можеше да си представи, че на света съществува подобна агония. Котката бе като съскаща пружина от ярост, забиваща се все по-надълбоко в гениталиите му.
В крайна сметка Халстън наистина закрещя, но едва когато животното внезапно промени намеренията си и се стрелна като куршум към лицето му. В този миг мъжът разбра, че има пред себе си нещо повече от обикновена котка. Това бе неведомо същество, изпълнено с неистовото желание да го убие.
Той хвърли последен поглед към черно-бялата муцуна, за да зърне прилепените към главата й уши и огромните, изпълнени с налудничава ненавист очи. Беше се избавила от трима възрастни хора и сега бе дошъл неговият ред — редът на Джон Халстън.
Тя се заби в устата му подобно на мъхнат снаряд и той едва не се задави. Ноктите на предните й лапи заразкъсваха езика му, сякаш беше парче черен дроб. Стомахът му се надигна и изхвърли съдържанието си. Част от избълваното попадна в трахеята му и Халстън почувства как се задушава.
На свой ред и неговото тяло се стегна като пружина, стараейки се да се освободи от хватката на сковалата го парализа. Той вдигна рязко ръце, изпълнен с отчаяната решимост да сграбчи котката. В същия миг помраченият му от болката разсъдък прозря какво ще се случи в следващия момент и мъжът изтръпна.
„О, не!“
Тя се опитваше да се напъха в устата му, извивайки се като неумолим свредел, и Халстън усещаше как челюстите му се разтварят все по-широко, за да я пропуснат.
Помъчи се да я хване, да я изтръгне от себе си, да я унищожи… ала пръстите му докопаха единствено опашката й.
Вече бе успяла да натика почти цялото си тяло в устата му. Странната й черно-бяла муцуна си бе проправила път чак до гръкляна му и навярно всеки миг щеше да го прегризе.
От гърлото на Халстън се разнесе отвратителен хрипкав звук; гърлото му се подуваше и потръпваше като запушен градински маркуч.
Тялото му се разтресе, а ръцете му тупнаха в скута му и пръстите му забарабаниха немощно по бедрата му. Очите му проблеснаха за миг и се изцъклиха. Сякаш бе устремил незрящия си поглед някъде в далечината, към разцъфващата зора.
От зейналата му уста се подаваше петсантиметровият край на пухкавата й опашка… черно-бяла опашка. Тя се поклащаше лениво наляво-надясно, след което също изчезна.
Наблизо отново зачурулика птица. Неусетно и безмълвно лъчите на изгрева озариха покритите със скреж кънектикътски околности и провъзгласиха настъпването на новия ден.