Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Тази формулировка на въпроса също му се стори необичайна, ала поне беше директна. Изведнъж обаче Монет осъзна, че не е способен да отговори. Не можеше да каже нито дума. Което бе доста странно, като се имаше предвид онова, което искаше да сподели.
— Синко? Да не си глътна езика?
Същата работа. Думите бяха там, но не можеше да ги изрече. Абсурдно или не, в съзнанието му внезапно изникна картината на запушена тоалетна.
Неясният силует зад паравана се размърда.
— От доста време не си го правил, нали?
— Да — отвърна Монет. Е, това поне беше нещо.
— Искаш ли да ти подскажа?
— Не, спомних си. Благослови ме, отче, защото съгреших.
— Аха-а, и кога е била последната ти изповед?
— Не помня. Много отдавна. Когато съм бил хлапе.
— Е, спокойно — същото е като карането на колело.
Ала в следващите няколко секунди упорито мълчеше. Успя да проговори едва когато отново прочете надписа над прозорчето. Беше сключил пръсти и ги мачкаше нервно, докато дланите му не се сляха в огромен юмрук, поклащащ се нагоре-надолу между бедрата му.
— Синко? Времето лети, а аз имам уговорка с компания за обяд. Всъщност компанията ми ще донесе обяда, така че…
— Отче, може би съм извършил ужасен грях.
Сега свещеникът беше този, който си глътна езика. „Който онемя“ — помисли си Монет. Като онази написана в бяло дума, ако изобщо бе реалност. Напиши я върху лотариен фиш и тя веднага ще изчезне.
Когато свещеникът заговори отново, гласът му продължаваше да звучи дружелюбно, но в него вече се усещаха и мрачни нотки.
— Какъв е грехът ти, синко? — попита той, на което Монет отговори по следния начин:
— Не знам. Вие ще трябва да ми кажете.
2.
Започваше да вали, когато Монет потегли с колата към северната отбивка за магистралата. Куфарът му беше в багажника, а чантите с мостри — които бяха големи и тумбести, досущ като онези, които използват адвокатите, когато носят веществените доказателства в съда, — бяха на задната седалка. Едната бе кафява, а другата — черна. И двете носеха щампи с емблемата на „Улф & Синове“ — дървен вълк с книга в устата си. Беше понеделник сутринта, бе обиколил цяла Нова Англия и бе прекарал един от най-гадните уикенди в живота си. Жена му бе отишла в мотел и най-вероятно не беше сама. И скоро като нищо можеше да влезе в затвора. Определено се оформяше голям скандал и изневярата щеше да бъде само малка част от проблема.
На ревера на сакото си носеше значка с надпис: „ПИТАЙТЕ МЕ ЗА НАЙ-НЕВЕРОЯТНИТЕ ЕСЕННИ ПРОМОЦИИ!“
Преди отбивката стоеше мъж, облечен в измачкани стари дрехи. Щом колата на Монет се приближи, той вдигна високо табелата, която държеше. На земята между обутите му в кални гуменки крака лежеше захабена кафява раница. Закопчалката на едната гуменка бе престанала да държи и езикът й стърчеше накриво. Стопаджията нямаше шапка, нито чадър.
Отначало Монет различи на табелата само грубо надраскани червени устни, пресечени диагонално от черна линия. Щом се приближи обаче, забеляза, че над задрасканата уста пише: „АЗ СЪМ НЯМ!“ а под нея: „БИХТЕ ЛИ МЕ ПОВОЗИЛИ?“
Откакто навърши шестнайсет, Монет измина милиони километри — повечето през последните десетина години, прекарани в работа за „Улф & Синове“. Десетина години, в които неизменно предлагаше непрекъснато променящия се списък с най-невероятните есенни промоции… и за цялото това време нито веднъж не беше качвал стопаджия. Медальонът на Сейнт Кристофър, закачен на огледалото за обратно виждане, все още се поклащаше, когато натисна бутона за автоматичното отключване на вратите. В ден като днешния имаше чувството, че няма какво повече да изгуби.
Стопаджията влезе в колата и сложи мократа си овехтяла раница между калните си гуменки. Докато го гледаше през стъклото, Монет бе предположил, че ще мирише лошо, и опасенията му се потвърдиха. Въпреки това реши да бъде дружелюбен и попита:
— Далече ли отиваш?
Непознатият вдигна рамене и посочи към магистралата. После се наведе и се зае внимателно да намества табелката върху раницата си. Косата му бе сплъстена и рядка и тук-там се бе прошарила.
— Знам, че това е пътят, но… — Монет замлъкна, защото внезапно си даде сметка, че човекът не го чува. Изчака стопаджията да се облегне назад на седалката. Някаква забързана към магистралата кола профуча покрай неговата и водачът й натисна ядосано клаксона, въпреки че спряният автомобил по никакъв начин не пречеше на движението. Монет му показа среден пръст. Е, това вече го беше правил, макар и не за подобни дреболии.