Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Фермерът се казваше Уил Рюс.
Беше се запътил към Плейсърс Глен, където възнамеряваше да поднови регистрационния стикер на камиона си, когато зърна нещо да проблясва край пътя. Мъжът се приближи и видя килнатия под нелеп пиянски наклон плимут. Радиаторната решетка бе омотана в бодлива тел, наподобяваща стоманена прежда, и сякаш му се зъбеше подигравателно.
Той започна да се спуска по склона и неочаквано дъхът му замря.
— Божичко! — изстена в яркия ноемврийски ден.
Зад волана седеше човек, вторачил изцъкления си взор във вечността. Организациите за проучване на общественото мнение едва ли щяха да го включат отново в анкетите си. Лицето му беше цялото в кръв. Предпазният колан продължаваше да стяга тялото му, притискайки го към седалката.
Вратата бе заяла, но Рюс я сграбчи с двете си ръце, напрегна мускулите си и в крайна сметка успя да я отвори. После се наведе и освободи предпазния колан с намерението да потърси някакъв документ за самоличност у мъртвеца. Тъкмо се пресягаше към сакото му, когато забеляза, че ризата на нещастника потрепва точно над колана. Потрепва… и се издува. В същия миг върху плата започнаха да избиват кървави петна, подобни на зловещи рози.
— Какво е това, за бога? — възкликна фермерът. Той протегна ръка, сграбчи ризата на умрелия и я дръпна нагоре.
Онова, което видя, го накара да изкрещи.
В корема на Халстън, малко над пъпа му, зееше огромна дупка с разръфани краища. И от този отвратителен кратер се подаваше омазаната с кръв и вътрешности муцуна на котка. Черно-бяла муцуна, чиито пламтящи очи се взираха в Уил с неописуема омраза.
Той изкрещя, отскочи рязко назад и закри лицето си с ръце. Крясъкът му сепна кацналите недалеч врани, които се издигнаха в небето с недоволно грачене.
Котката изпълзя навън и се протегна с такова омерзително безразличие, че фермерът усети как стомахът му се свива.
После изскочи през отворения страничен прозорец. Рюс я гледаше как тича сред мъртвата трева, докато не се изгуби в далечината.
Стори му се, че животното бърза за някъде. По-късно сподели същото и пред репортера от местния вестник, пристигнал на местопроизшествието.
Сякаш котката имаше да довърши нещо.
„Ню Йорк Таймс“ със специално намаление
Тя е под душа, когато звънва телефонът, и въпреки че къщата е пълна с роднини (чува ги как говорят на долния етаж и започва да си мисли, че никога няма да си тръгнат), никой не вдига слушалката. Телефонният секретар също не се включи, макар че Джеймс го беше програмирал да се включва след петото позвъняване.
Ан се приближава до нощното шкафче, загърната в хавлия, а мокрите й коси са полепнали неприятно по тила и голите й рамене. Вдига слушалката, промърморва „ало“ и изведнъж той я назовава по име. Джеймс. Прекарали са заедно трийсет години и една дума й е напълно достатъчна. Той й казва „Ани“ като никой друг и винаги е било така.
В първия момент не може да говори и даже да диша. Тъкмо е издишала, когато чува гласа му, и има чувството, че дробовете й са сплеснати като лист хартия. Когато повтаря името й (с необичайна за него неувереност), силата напуска нозете й. Те се превръщат в пясък и тя присяда на леглото, хавлията пада и все още влажният й от банята задник намокря чаршафа под нея. Ако леглото не беше зад нея, щеше да седне направо на пода.
Зъбите й изтракват и ритъмът на дишането й се възстановява.
— Джеймс? Къде си? Какво точно се случи? — Ако това бе нормалният й глас, навярно щеше да прозвучи леко заядливо, като майка, гълчаща непослушния си дванайсетгодишен хлапак, който отново е закъснял за вечеря, ала сега тонът й наподобява изплашено блеене. Все пак роднините на долния етаж обсъждат подробностите по погребението му.
Джеймс се засмива и това я озадачава още повече.
— Добре, ще ти кажа — заявява той. — Не знам точно къде съм.
Първата мисъл в обърканото й съзнание е, че е изпуснал самолета в Лондон, макар че й се беше обадил от „Хийтроу“ преди полета. После й хрумва нещо друго — въпреки че в „Таймс“ и по телевизията твърдяха, че никой не е оцелял, все пак един човек се бе спасил. Съпругът й бе изпълзял от пламтящите отломки на самолета (и от горящите етажи на жилищния блок, където се бе врязала машината; не забравяйте, че двайсет и четирима от загиналите са се намирали в сградата и броят им навярно щеше да се увеличи, докато светът се сблъска със следващата трагедия) и междувременно се бе скитал из Бруклин в състояние на шок.