Хайка за вълци

А Николин се върна у дома и едва сега видя, че в мъката си бе разкъсал целия юрган и бе го превърнал на купчина от парцали и кичури вълна. Тази купчина напомняше изтърбушено същество, което лежи мъртво върху леглото, и докато го гледаше, обзет от ужас, мислите му още по-стръвно се нахвърлиха отгоре му като ехидни и викаха една през друга: „Мела е дъщеря на Иван Шибилев. Това и кучетата го знаят открай време, знаеш го и ти, ала нямаш кураж да го признаеш!“ Не, не го знаех, отговаряше им Николин. Чувах го, казваха ми го, но все едно че не го знаех, защото не го вярвах. Хората какво ли не приказват, не можеш да им туриш катинар на устата. Мона ми беше жена, как тъй детето ми ще има друг баща? Как, кажете ми! Мела ми е дъщеря, аз съм я родил, аз съм я отгледал от ей такъв къс месо…

И Николин си спомни как, когато я видя за пръв път след раждането й, тя приличаше на къс тъмночервено месо с жълтеникаво личице и затворени очички. Спомни си, като да бяха станали ей сега пред очите му, всички по-важни събития и случки от живота й: първата й усмивка с голи венци, първото гугукане, първата самостоятелна стъпка, първото „тати“, което му каза; спомни си как бе измивал дупенцето й от аки, как се бе опивал от сладостния дъх на крехката и плът, как бе написала първата буква и запяла първата песничка. Сън ли е било всичко това или истина, питаше се Николин. Истина е, но защо Мела отиде при Иван Шибилев, след като не беше се връщала почти година в село, отиде право при него и остана там цяла нощ? — питаха ехидните и отговаряха: „За да не се върне вече никога при тебе!“ Как тъй няма да се върне, къде ще отиде? Ами че може наистина да е дошла за някоя книга при него и да си е отишла на минутата. Те двама отколе се имат, нали от дете я учи на театър, с него ще се съветва за своите работи, с кого друг?

Докато си мислеше така, Николин си спомни, че тази вечер, когато Мела бе застанала срещу него на улицата, изведнъж го порази приликата й с Иван Шибилев, прилика толкова очевидна и голяма, че болка прониза сърцето му. Само за миг, и то в оня миг, когато тя му каза, че отива при Иван Шибилев и лицето й изглеждаше по-удължено от обикновено, а очите й присвити. Такова изражение бе забелязвал много пъти на лицето на Иван Шибилев, когато биваше възбуден или неспокоен, в полето на лов, в разговор с други хора и най-вече, когато играеше роли на нервен или сърдит човек. Не помнеше в миналото да е търсил и намирал прилика между Мела и Иван Шибилев, макар мнозина да бяха му подшушвали, че е негова дъщеря, нито да се е съмнявал в честта на жена си. Тази нощ обаче, като да бе оздравял изведнъж от амнезия и излязъл от дълбока забрава, той си спомни моменти, в които, макар и неволно, бе откривал явна прилика между детето и Иван Шибилев. Особено силно бе го поразила тази прилика, когато я забеляза за пръв път. Тогава Мела бе на седем годинки и ходеше на училище. При лошо време, ако имаше сняг или кал, я носеше на ръце от училище до дома. В един дъждовен ден закъсня за малко и тя бе тръгнала сама за в къщи. Дървеното мостче над дерето бе отнесено от пороя и Иван Шибилев, който се случил там, пренасяше Мела през водата и притискаше личицето й до своето. Тогава Николин съвсем отблизо видя колко много детето прилича на него.