Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
И на мен се яви нещо; Една вечер, когато тъкмо бях заспал. Това беше само едно име. Смешно име. Мортимър Л. Литълпо. Името плуваше в съзнанието ми, а аз си мислех само колко е смешно и потънах в дълбок сън. Но когато се събудих сутринта, първата ми мисъл беше: Мортимър Л. Литълпо. Същия ден, вървейки по улицата, си купих вестник и като се загледах в него, видях името Мортимър Л. Литълпо. Само че то не беше написано в току-що купения вестник. То ми се мяркаше на жълта, изпомачкана, миришеща на старо сирене страница, която изведнъж изплува пред мисления ми взор. „Смъртта на Мортимър Л. Литълпо — следствието установи нещастен случай.“ Точно така. После, като парче подгизнало дърво от дъното на разплацикана локва, нагоре бавно изплува фразата: „Юрисконсулт на компанията «Америкън илектрик пауър».“ Точно така.
Върнах се към старите подвързани вестници и намерих в тях цялата история. Мортимър беше паднал от прозореца на някакъв хотел или по-точно, от балкончето с ниски железни перила пред прозореца. Беше паднал от петия етаж и това бе краят му. При следствието сестра му, която живеела при него, казала, че напоследък той не се чувствувал добре и се оплаквал от виене на свят. Възникнали и предположения за самоубийство: както се изяснило, работите на Мортимър били в объркано състояние, а и перилата на балкончето не били все пак толкова ниски, та човек да падне по невнимание. Налице беше и загадката с писмото, един от прислужниците в хотела свидетелствувал под клетва, че вечерта преди смъртта си Мортимър му дал някакво писмо и половин долар бакшиш и му поръчал да отиде да го пусне незабавно в пощенската кутия. Прислужникът се заклел, че писмото е било адресирано до госпожица Литълпо. А госпожица Литълпо се заклела, че не е получавала никакво писмо. Няма що, човекът страдал от виене на свят.
Освен това той е бил юрисконсулт на „Америкън илектрик пауър“. Аз установих, че е бил освободен от работа малко преди постъпването на Ъруин. Нишката не беше твърде обещаваща и можеше да ме доведе отново до задънена улица, но аз вече бях свикнал. През шестте или осемте месеца, откак започнах издирванията, бях попадал неведнъж на задънени улици.
Но този път не попаднах на задънена улица. Попаднах на госпожица Лили Мей Литълпо, която открих след петседмично търсене в една мрачна и мръсна лисича дупка чак в края на мемфиските бордеи, където живееше под наем. Слабата размъкната старица със сбръчкано лице и с черна рокля, изпоплескана с лекета от храна, седеше в полутъмната стая и примигваше срещу мен с отслабналите си зачервени очи, издавайки тази лисича миризма, която се смесваше с мириса на тамян и восъчни свещи. Стените бяха осеяни с картини със сюжети от Светото писание, а в единия ъгъл имаше малка масичка — нещо като олтар — с избеляла виненочервена кадифена завеса над нея, а под завесата — не Богородица или разпятието, както би могло да се очаква, ако се съди по другите картини, а някакъв идол от филц, залепен върху дъска, който в първия миг взех за игленик-слънчоглед, увеличен до несъобразни размери, но после разбрах, че това е изображение на слънце с лъчи. Животворецът. И то в тази стая. Свещта на масичката пред него гореше с тлъст пламък, сякаш този пламък се подхранваше не само от восъка, но и от самата материя на този мазен въздух.
Посред стаята имаше маса с избеляла виненочервена кадифена покривка, а на масата — чинийка с отровно оцветени смучещи се бонбони, чаша вода и две тънки дълги тръби, очевидно от оловно-калаена сплав. Аз седнах по-далечко от масата. Седнала от другата й страна, госпожица Литълпо, която ме изучаваше със зачервените си очи, каза с неочаквано звучен глас:
— Да започваме ли?
Тя продължи да ме изучава, а после каза като че на себе си:
— Щом ви изпраща госпожа Далзъл, аз мисля…
— Да, именно тя.
Наистина бях изпратен от госпожа Далзъл. Което ми струваше двайсет и пет долара.
— Тогава всичко е наред.
— Всичко е наред — потвърдих.
Тя стана и се приближи до свещта на масичката, без да сваля очи от мен, сякаш в последната секунда, преди да духне свещта, би могло да се окаже, че не всичко е наред. После духна свещта и се върна на мястото си.
След това се чу пъшкане и пъхтене, звън от метал, който очевидно дойде от една от тръбите, някакъв не особено разбираем и просветен разговор с принцеса Петниста сърна — духът, който говореше чрез госпожица Литълпо, и още по-неразбираеми изказвания, направени с гърлен, пресипнал глас от някой, който се намираше на Онзи Свят и твърдеше, че се казва Джими и ми е бил приятел в юношеските години. В това време радиаторът зад гърба ми бучеше и бръмчеше, а аз вдишвах гъстия мрак и се потях. Джим казваше, че ме чакал път.