Цялото кралско войнство

Ъруин е имал тези акции и ги е продал на Сатърфийлд и Кантър. Дотук добре. Но как се е сдобил той с акциите? Нима са му ги подарили от добри чувства? Едва ли! А за какво хората биха ти направили услугата да ти подарят цял пакет нови-новенички акции със златен печат? Много просто: защото и ти си им услужил с нещо.

Следователно задачата ми беше да открия дали съдията Ъруин — тогава главен прокурор на щата — е направил някаква услуга на „Америкън илектрик пауър“. А това означаваше да копая много надълбоко. Но на дъното на изкопа не се намери нищо. Защото през цялото време, докато Ъруин е заемал поста главен прокурор, компанията е била образцов член на обществото. Тя е могла да гледа всекиго в очите, без да се черви. Да, в изкопа нямаше нищо.

Добре, а с какво се е отличавала дейността на Ъруин като главен прокурор?

Оказа се, почти с нищо. Вярно, веднъж е било започнато едно по-значително дело. За отчисленията от компанията „Съдърн бел фюъл“, която е имала концесия за експлоатацията на каменовъглените мини в щата. Това дело е било съпроводено с известен шум, с малко препирни в законодателното събрание, с някоя и друга редакционна статия, някоя и друга реч, но сега всичко то беше отзвук от някакъв шепот. И може би единствено аз в щата знаех нещо за тази история.

А кой знае, може би тя беше известна и на съдията Ъруин и не му даваше мира по цели нощи?

Цялата работа се свеждаше до тълкуването на договора за отчисленията, които компанията е трябвало да плаща на щата. Един много мъгляв договор наистина. Но възможно е да е бил изготвен нарочно по този начин. Във всеки случай според едно от тълкуванията щатът е трябвало да получи със задна дата отчисления от около 150 000 долара и бог знае още колко до изтичането на договора. Той е бил толкова мъгляв, щото непосредствено преди да започне престрелката, главният прокурор решава, че няма основание за иск. „Обаче ние смятаме — заявил той в публична декларация, — че хората, отговорни за този договор, заслужават най-остро порицание, защото с приемането му са проявили такова нехайство към защитата на обществените интереси, та са се съгласили щатът да даде едва ли не даром едно от най-ценните си богатства. Но наред с това ние разбираме, че щом веднъж договорът съществува и търпи само едно разумно тълкуване, нашият щат, който поощрява развитието на индустрията и частната инициатива, няма друг избор, освен да се съобразява с това споразумение, което, макар и явно несправедливо, е скрепено от закона. И дори при обстоятелства като тези не бива да забравяме, че самата справедливост дължи своето съществуване на закона.“