Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Обади ми се една седмица по-късно:
– Кредюл?
– Да?
– Правих се на градинар, както поиска. Искаш ли информация за пе ха, или за състава и киселинността на скапаната почва? Искаш да си засадиш нещо там ли, градинка за стари години?
– Давай накратко, Жером!
– Добре. Това е пръст... нищо, освен пръст.
Беше се поколебал преди „нищо“. Все още имах надежда. Лековерен докрай.
– Нищо друго?
– Да... Но ако задълбаем съвсем на микрониво... Нищо сигурно...
– Давай...
– Щом държиш... Имаше и остатъци от кости. Не е кой знае какво. Миниатюрни парченца. Прах. Няколко грама. Нищо необичайно за пръстта в една гора. Почвата събира всичко, умряло върху нея.
Бях настоятелен. Жером беше най-добрият. И разполагаше с най-доброто оборудване във Франция.
– Какви кости, Жером?
– Няколко грама кости, казах ти, Кредюл. Не можем да направим никакъв научен извод на базата на това...
– Добре. Научен не можеш. Но иначе... какво би казал?
Жером Ларше се поколеба:
– Искаш да знаеш какво ми казва моята интуиция? Добре... но няма да го има в доклада, предупреждавам те. Според мен това са по-скоро кости на човек, отколкото на животно.
Дявол да го вземе!
Човешки кости!
Трябваше да го притисна още. Имаше и друго, усещах го! Той беше в течение на разследването, върху което работех от години.
– Можеш ли да кажеш годините, Жером?
– Невъзможно... Мога да стесня периода на десет години, но това няма да ти помогне особено...
– Да ми кажеш на колко години е бил заровеният човек, Жером, а не преди колко години е бил заровен.
Жером мълчеше. Усещах, че това, което щеше да ми каже, нямаше да ми хареса.
– Кредюл, тук вече сме съвсем в сферата на предположенията...
– Спести ми увода, Жером...
– Добре, добре. Според мен костите са по-скоро на млад човек.
– Колко млад?
– Добре де...
– На дете?
– Да, Кредюл.
Главата ми беше като притисната в менгеме и всяка нова дума беше като допълнителен пирон, който се забива в нея.
– Какво искаш да кажеш, Жером? На бебе? Проклети остатъци от костите на бебе?
– Нямам почти нищо, за което да се хвана, Кредюл. Казах ти. Нищо не мога да кажа със сигурност. Но все пак... Остатъците са от кости на пеленаче.
Дявол да го вземе!
Какво бихте направили на мое място? Да научите това след осемнадесет години разследване!? Честно, какво бихте направили на мое място, освен да си теглите един куршум в мозъка?
Последните осем месеца нямат значение; нито последните десет дни, които прекарах да редактирам писанията в тази тетрадка. И ето ни сега. 29 септември 1998 година, 23 часът и 40 минути. Всичко си дойде на мястото си. Всичко свърши. След няколко минути Лили ще навърши осемнадесет години. Ще сложа химикалката в глиненото гърне пред мен. Ще се настаня зад бюрото и ще разтворя вестник „Л’Ест репюбликен“ от 23 декември 1980 година – вестника от онзи прокълнат ден – и ще изстрелям един куршум право в главата си. Кръвта ми ще се смеси с пожълтялата хартия. Провалих се...
След себе си оставям само това завещание. За Лили, за който поиска.
В тетрадката описах всички факти, всички следи, всички хипотези. Осемнадесет години разследване... И всичко е описано само в стотина страници.
Ако сте ги прочели внимателно, вече знаете колкото мен. Но може би ще проявите повече прозорливост? Може би ще уловите някоя нишка, която ми убягва, или следа, която съм пренебрегнал? А може би ще откриете ключа, ако такъв съществува? Може би... Пък и защо не? Аз приключих. Ако кажа, че нямам нито угризения, нито съжаления, би било прекалено. Но направих всичко по силите си. Дори надминах себе си...
88 Лурд – малък град в Югозападна Франция, втори по брой на туристите град в страната, които го посещават заради пещерата „Месабиел“, където през 1858 г. девойката Бернадет видяла Дева Мария – бел. прев.
* * *
Последните думи. Следващата страница бе празна.
Марк затвори тетрадката като на забавен кадър.
Изпи наведнъж остатъка вода от бутилката.
Влакът щеше да навлезе в гарата на Диеп след пет минути.
Като по чудо дебелакът по чорапи се бе събудил, а тийнейджърът прибираше слушалките си.
Maрк имаше чувството, че мозъкът му работи на бавни обороти – като колело на повреден велосипед. Необходимо му бе време, за да размисли. Но най-вече да говори с баба си. Тя е получила резултата от ДНК теста и от три години знае, че Лили не е нейна внучка. Бе очевидно и тя го бе признала, подарявайки на Лили пръстена със сапфир. Бе оцеляла Лиз-Роз, а не Емили. Това бе единственото сигурно нещо. Що се отнася до останалото... Кой бе изкопал гроба на Мон Терибъл? И била ли е погребана гривничката? Или куче? Или кърмаче? Какво кърмаче?