Сянка по стъклото

Каран крачеше из стаята. Седна, загриза си ноктите, изправи се рязко и пак почна да обикаля.

— Какво да направя? Не ми е по силите да се опълча на Тенсор.

— Ами тогава му го дай. Може би няма да стане нищо лошо. Току-виж Огледалото е неизползваемо. Спомни си, че аакимите не са злоупотребявали с него в древността.

— Само че по онова време не е било толкова ценно. След всяка употреба Огледалото е все по-важно, защото запазва отпечатък на извършените с него действия. Знаят, че Ялкара си е послужила с него, за да избяга от Сантенар. Тайна, криеща могъщество. И ти си спомни нещо — тъкмо аакимите са сътворили Огледалото. Ако изобщо е възможно тайната да бъде извлечена от него, точно те ще успеят.

— Защо не го хвърлиш в Гар, та водата и камъните да го стрият на прах?

Каран го погледна.

— Не си ли се питал защо сред малкото ми вещи никога не си виждал Огледалото?

— Не. Мисля, че е малко и че лесно може да се скрие.

— Мейгрейт бе намислила нещо — че ако ни подгонят, тя ще вземе Огледалото, а аз ще подмамя уелмите, като се преструвам, че е у мен. — Не го гледаше. Седна и скри лицето си в ръце, все едно щеше да се разплаче. — Аз… Аз не…

Подаващото се от рошавите къдрици малко ухо се зачерви почти с оттенъка на косата й.

Не се ли опитваше да му каже, че в края на краищата не носи Огледалото? Възбледа сянка на съмнение помрачи ума му, свикнал да претегля и най-дребните отклонения от истината, към която той се стремеше на всяка цена. Бе стигнал обаче до повратна точка в живота си и летописецът у него влезе в раздор с човека. Каран бе проявила такава доброта и вярност — как да не й отвърне със същото? Реши да не задълбава. Нямаше да задава въпроси, нямаше да си позволи и капка недоверие. Не искаше да я принуждава да прибегне до лъжи.

Отпусна се на колене пред нея и докосна устните й с пръсти.

— Не ми казвай нищо. Не те и питам.

Тя обви с ръце врата му и намокри рамото му със сълзи.

— Не заслужавам… — След малко вдигна глава и се усмихна печално. Махна сплетените кичури от челото си. — Въвлякох те в голямо премеждие. Ще ни убият и двамата.

Той се мъчеше да не мисли за това.

— Значи трябва да измислим как да ги надхитрим.

Изправи се, отиде в кухнята и скоро донесе кана, над която се виеше пара, и две купички. Наля чая. Каран стисна купичката си с две ръце и отпи глътка. Лиан забоде поглед в своята купичка — гледаше мимолетните шарки на изпаренията, но не му се пиеше. Думите му бяха прозвучали кухо, чувстваше се безпомощен.

По-късно, докато лежеше на нара в тъмната си стая и отхвърляше плановете един след друг, потъна в неспокоен сън.