Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Върна се в настоящето. Бузите му бяха мокри от сълзи. Внезапно усети нечие присъствие в тъмнината. Скочи от стола и го събори, огледа се уплашено и видя застаналия в сенките Емант. Библиотекарят пристъпи към Лиан и той се дръпна назад.
— Къде го е дянала?! — изръмжа Емант. — Трябва да го притежавам!
Очите му искриха, говореше разгорещено.
— Защо? — изтръгна се вопъл от Лиан. — Ти не си ааким. Какво означава то за тебе?
Емант го стисна за гърлото и залата се люшна в червена мътилка. Раздруса го така, че зъбите му затракаха. През мътилката виждаше втренчените очи на библиотекаря.
— Аз съм ааким! — разкрещя се Емант. — По-истински ааким и от тях! Никой никога не се е грижил за книгите им като мен. Никой не познава по-добре от мен техните Предания. Преструват се, че търсят възмездие. Ронят сълзи и хленчат за изгубения Аакан, но не си мърдат и пръста, за да стане отново техен, само търсят утеха в миналото и тънат в забрава. И когато им дам Огледалото, няма да чувам повече „някакъв си мелез“. Ще ме умоляват да ги поведа и ще го направя! Ще си получат отмъщението, както и аз моето! Какво е направила тази дарш с Огледалото?! — изрева Емант.
Отново разтърси Лиан и навря лицето си в неговото.
Лиан изхърка немощно и пръстите на Емант се преместиха от шията на раменете му. Лиан вдиша на пресекулки, гръклянът го болеше. Волята за съпротива се изцеждаше от душата му. И тогава си представи как Каран му помагаше в планините, вкопчи се в спомена… но той се разпадна на късчета и изчезна. Вцепеняващите очи на Емант го приковаваха.
— Кажи ми! — виеше Емант, по устните му лепнеше пяна.
— Аз… — изграчи Лиан.
Хватката се разхлаби; очите обаче още го изгаряха.
Нещо щракна в отсрещния край на залата и библиотекарят изви глава. Лиан не можеше да шавне. Емант отвори уста, очите му угаснаха, ръцете му пуснаха раменете на жертвата и той се обърна към влезлия. Лиан също погледна натам. Каран бавно крачеше към тях с такова кръвожадно изражение, че Емант заотстъпва.
Тя хвана Лиан за ръката и рязко го дръпна към себе си.
— Права съм била да се отнеса така с тебе — каза на Емант с вледеняваща свирепост. Макар че беше двойно по-лека от него и с цяла глава по-ниска, той се стъписа от яростта й. — Ти си един безчестен хундис. Никога не ще имаш място сред аакимите. Ти си нищожество!
Думите й го стъписаха. Лицето му първо побеля, после се зачерви, той пристъпи към нея и дори вдигна грамадния си юмрук, като че ли се канеше да я удари, но не му стигна смелост. Каран се изплю в краката му, подчертано го загърби и тръгна, като дърпаше Лиан. Смахнатия, преливащ от злоба поглед на Емант ги изпрати до вратата.
Щом стигнаха до стаите си, тя блъсна Лиан вътре и затвори вратата с ритник. Той продължи напред замаян. Каран го спря, преди да е забил чело в стената, и го обърна към себе си.
— Какво му каза този път?
Струваше му се, че е избягал от един жесток мъчител, само за да попадне в ръцете на друг. Виждаше не лицето на Каран, а следващия чифт вцепеняващи очи.
— Няма… да… кажа нищо… — изхърка нещастно.
Тя замахна с бинтованата си ръка, опомни се и го зашлеви със здравата. Лиан се свлече на колене. Още стискаше книгата. Впусна се в дълга реч на незнаен език, прекъсвана от стенания и хленчове и Каран се опули слисана. Изведнъж май проумя нещо, защото излезе и грижливо заключи.
Върна се с Раел, който застана над Лиан и се вторачи в него, после и в книгата. Издърпа я от пръстите му, каза две срички на аакимски, хвана ръката на Лиан и ги повтори. Лиан се разтресе, стисна клепачи, после бавно отвори очи и зяпна недоумяващо Каран.
— Какво стана? — изломоти накрая. — Бях в библиотеката, четох… Тъмно е. — Озърна се. — Къде е книгата?
Раел му показа „Предания на аакимите“, която бе скрил зад гърба си.
— В нея имаше насочено срещу тебе заклинание, макар и доста слабичко.
Лиан едва успя да се съсредоточи.
— Зачетох се в библиотеката — подхвана с мъчителен шепот. — Отначало почти не разбирах, езикът е толкова необичаен… Днес обаче ми се разкри и въпреки че не знам думите, някак научавах историята. Аз бях там! Превърнах се в един от аакимите, опознах надеждите и страховете им, отдавнашните им тайни замисли. После дойде Емант. Опитах да му се съпротивявам, но не можах. Не ми остана воля. — Внезапно се опомни и впи поглед в Каран. — Вече чезне. Ох, главата ми! Адски ме боли. Гърлото също. Той щеше да ме удуши!
Тя седна пред него и плъзна пръсти по шията му.