Дясната ръка на Бога

Понастоящем евнухът споделяше носилката й. Беше й донесъл от гнусната, пълна с бучки каша. След като се бе нахранила, Стела му бе предложила остатъка, който той изяде с охота. Не беше казал нищо след залавянето й, но беше очевидно, че е понесъл някакво наказание: погледът му се стрелкаше неспокойно, а бузите на тъжното му лице бяха хлътнали. Може би приемаше остатъците й, защото бе лишен от храна.

— Защо не говориш за себе си? — каза му тя с подтикващ глас. — Ти не си инструмент на господаря си. Къде си роден?

Нещастното излъчване стана по-силно. Стела усети, че събеседникът й иска да заговори, ала същевременно се страхува. Известно време той бе потънал във видима борба, накрая въздъхна, сви рамене и каза:

— Не ми е разрешено да говоря извън нужното за изпълняването на задълженията ми — рече той с несвойствено напевния си глас. — Не ми е разрешено да говоря за себе си.

В думите му ясно се долавяше съжаление.

— Част от задълженията ти е да ми говориш за себе си — отговори Стела, търсейки оправдание. — Ще бъда по-склонна да се доверя на господаря ти, след като вече съм те опознала.

— Желаеш да научиш повече за мен?

Думите бяха тихи, човечни, изпълнени с нужда. Що за страховити неща му бяха причинени?

— Искам да разговаряме. Красиво ли беше родното ти място?

Евнухът кимна едва забележимо. Сетне, одръзновен от постъпката си, кимна отново.

— Да — прошепна. — Красиво беше.

Стела наблюдаваше очите му, гледайки за следи за внезапната поява на Рушителя, но такива нямаше.

— Как по-точно?

— Морето има омаен пастелен цвят. Слънцето си играе с топлите му води като щастливо дете. Ако можех да пожелая нещо, бих искал да се завърна да го видя още веднъж, преди да умра.

— Кога за последно си бил там?

— Преди много години. — За момент очите му се замъглиха. Стела изпита зачатъците на паника, но евнухът само се бе върнал в спомените си. — Тогава Джена и аз плувахме пред дома й. Помня как се смеехме… помня как я прегръщах… Същото лято бях избран от набиращите, които ме отведоха със себе си на север в Малаю. — Сега очите му бяха затворени, а лицето му бе придобило болезнено изражение, измъчвано от спомените.

— Набиращи? — Стела знаеше, че трябва да бъде тактична, но прекалено много бе заложено на карта.

— Господарят ми винаги търси хора с превъзхождаща интелигентност, които да му служат в Андратан. Родителите ми бяха толкова горди, когато бях избран. — Той замълча, преглътна и каза: — Чудя се дали са още живи.

Стела поде нов въпрос, но евнухът не обърна внимание на думите й и продължи:

— В Андратан бяхме подлагани на тест. Само най-даровитите бяха пощадени. Това е място на неописуема жестокост, лейди, където прошката е нещо нечувано. Там ме скопиха и обръснаха, сетне ме отведоха при господаря, който ме привърза към себе си. — Той отвори очи. — Беше същинска агония. Той прогаря… Самоубий се, лейди. Не му позволявай да те плени!