Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Повече от петстотин копиеносци от Метеса стояха рамо до рамо в началото на Онестринския проход с вдигнати над главите си щитове, сякаш някаква гигантска стоножка беше вирнала крака в теснината между канарите. Воините на барона бяха облечени в кожени ризници и на главите си носеха железни шлемове, очукани от дълга употреба. Флагът с жерава на техния род се развяваше над подредените плътно един до друг върхове на копията.

Струпаните върху стените на каньона набански стрелци с лъкове засенчваха небето с тъмни облаци от стрели. Повечето от тях отскачаха безопасно от покрива от щитове, но някои се промъкваха в пролуките между тях. Щом рухнеше някой метески воин, съседите му моментално се скупчваха един до друг.

— Стрелците не могат да ги помръднат! — каза разпалено Слудиг. — Варелан трябва да щурмува! В името на Ейдон, воините на барона са горди копелета! — Той извърна възторженото си лице към Исгримнур. — Джосуа добре е подбрал съюзниците си!

Херцогът кимна, но не беше в състояние да сподели възбудата на Слудиг. Той стоеше с елитните сили на Джосуа, които сега се наричаха кралската гвардия на принца — странен израз, помисли си Исгримнур, тъй като принцът нямаше никакво кралство, — и единственото, което искаше, беше битката да свърши. Беше му писнало от сражения.

Прорязаните от дерета хълмове от двете страни на долината напомняха ребра на гръден кош, чийто гръбначен стълб беше Пътят на Анитулз. Разправяха, че когато Престър Джон си проправял пътя към победата в същата тази долина преди повече от петдесет години, паднали толкова много воини, че труповете им останали незаровени месеци наред. Проходът и откритите земи на север от долината били задръстени от кости, а небето било черно от лешояди дни наред.

„И заради какво? — запита се Исгримнур. — Не е изминал още и един човешки живот, а ето ни пак тук, за да оставим нов пир за лешоядите. Отново и отново, и отново. До гуша ми дойде“.

Седнал неудобно върху седлото, той огледа просналия се проход. Под него изчакваха редиците на най-новите съюзници на принца, родовите им флагове проблясваха ярко на светлината на обедното слънце, сякаш бяха птичарник, в който имаше и гъска, и фазан, и речно рибарче, и дива кокошка. Съседните барони на Серидан не се бяха забавили да тръгнат след него: никой не изглеждаше доволен от управлението на херцог Бенигарис, а и възкръсването на Камарис не беше за пренебрегване.