Драконите на изгубената звезда [bg]

— Трябва да се срещна с някого тук — започна тя.

— Тук? В Кулата? — Сега вече елфът бе напълно изумен. — И дума да не става. Не съм съдържател на странноприемница, лейди Мина.

— Осъзнавам това, чародеецо Даламар — отговори внимателно тя. — Осъзнавам, че молбата ми ще бъде бреме за вас, че ще ви причини неудобство и вероятно ще наруши обичайното ви всекидневие. Искам да ви уверя, че не бих искала нещо подобно от вас, ако срещата ми не налагаше определени изисквания към мястото на провеждането й. Кулата на Върховното чародейство отговаря на всички тези изисквания. Срещата трябва да се състои тук.

— Значи нямам думата? Какви са тези изисквания? — поиска да узнае Даламар с намръщено лице.

— Не ми е позволено да ги разкривам. Още не. Колкото до това, дали имате думата, така е — нямате право на глас, дори в най-малка степен. Единият Бог е решил, че ще бъде така, значи ще бъде.

Тъмните очи на елфа премигнаха. Лицето му се изглади.

— Вашият гост е добре дошъл, лейди Мина. Но за да се погрижа за удобствата му, бих искал да науча нещо повече за него… мъж или жена? Може би името му?

— Благодаря ви, чародеецо — каза Мина и се обърна.

— Кога ще пристигне гостът? — продължаваше да настоява Даламар. — Как ще разбера, че човекът, който дойде, е същият, когото очаквате?

— Ще разберете — отвърна тя. — Тръгваме си, Галдар.

Минотавърът вече беше прекосил помещението и посягаше към дръжката на вратата.

— Има нещо, което можете да направите за мен в замяна, милейди — обади се меко елфът.

Мина му хвърли поглед през рамо.

— И какво е то, чародеецо?

— Кендерът, който използвах в един свой много важен опит, успя да избяга — обясни съвсем небрежно Даламар, сякаш кендерите бяха като мишките и човек често ги губеше. — Не ме тревожи толкова загубата на кендера, колкото провала на експеримента ми. Много бих искал да си го върна и ми хрумна, че щом водите със себе си армия, вероятно ще се натъкнете на него в Нощлунд. Уверявам ви, че ще оценя високо връщането му. Кендерът нарича себе си Тасълхоф — прибави с фамилиарна и очароваща усмивка елфът. — Напоследък името е често срещано сред народа им.

— Тасълхоф? — Мина го слушаше извънредно внимателно. На челото й се бе появила дълбока бръчка. — Същият Тасълхоф, който носи със себе си Устройството за Пътуване във времето? Държали сте го в ръцете си? Държали сте него и устройството в ръцете си и сте ги изгубили?

Даламар се взираше объркано в нея. Елфът-чародей беше по-възрастен от момичето със стотици години. Често го бяха наричали един от най-великите магьосници на неговото време. И макар често да работеше скрит в сянка, бе успял да спечели, ако не любовта, то поне уважението на онези, които ратуваха за светлината. В този момент кехлибарените очи на Мина го бяха приковали към креслото. Магьосникът с всички сили се опитваше да се изтръгне от този поглед, но вместо това очите й като че го притискаха още по-здраво.