Драконите на изгубената звезда [bg]

Тръгна внимателно и безшумно надолу, като се държеше с една ръка за стената, а другата държеше напред, за да осветява пътя си. Спираловидното стълбище се спускаше под толкова остър ъгъл, че когато зави зад последния завой, едва не си блъсна главата в изпречилата се изневиделица гола стена.

Потърси с очи отвора, за който бе споменал Даламар, но не откри такъв. Камъните бяха иззидани плътно един до друг. Не се виждаха дори пукнатини. Вече започваше да се опасява, че елфът е използвал хитрост, за да го направи свой пленник, когато от другата страна на стената долетя звукът от приближаващи гласове.

Палин протегна ръка и започна да опипва камъните. Първите няколко бяха съвсем истински — студени, твърди, груби. Продължи да изследва зидарията нагоре. Надигна се още малко и опита да докосне един от камъните малко над равнището на главата си и видя как ръката му преминава през него.

— Разбира се — каза сам на себе си. — Даламар е по-висок с една глава от мен. Трябваше да се сетя веднага.

След като илюзията на камъка беше изчезнала, Палин най-сетне можеше да надникне в библиотеката. Намираше се относително високо и имаше добър изглед към писалището, към човека, който седеше зад него, както и към неговите посетители. Чуваше съвсем ясно всичко, което говореха и за момент му се наложи да се пребори с неприятното усещане, че посетителите могат да го видят и чуят също толкова лесно, колкото и той тях.

Може би в отминалите дни чиракът Даламар се бе крил тук, за да наблюдава работата на своя шалафи. Мисълта за това го забавлява известно време, но след това се приготви да наблюдава ставащото — по доста неудобен начин, понеже се налагаше да се изправи на пръсти и да проточи врат към отвора в стената. Идеята, че Рейстлин навярно съвсем ясно е съзнавал, че мрачният елф го наблюдава, в никакъв случай не го успокояваше. Наложи си да си напомни, че сам бе влизал в същата тази библиотека, без ни най-малко да подозира, че част от насрещната стена в действителност е нереална.

Вратата се отвори. Даламар покани посетителите си вътре. Единият беше минотавър — огромен и тромав като животно, но с онзи интелигентен блясък в очите, който едновременно стряскаше и тревожеше. Както бе споменал Даламар, другият рицар на Нерака изглеждаше доста странно.

— Какво… — прошепна объркано магьосникът и се втренчи в нея, докато тя влизаше в библиотеката на Даламар. Отблясъците на огъня играеха по бронята й. — Аз я познавам! Или по-скоро я познавах. Мина!

Момичето пристъпи в библиотеката и се огледа с нещо, което Палин отначало взе за детинска почуда. Тя се взря към рафтовете с книги, богато орнаментираното писалище, прашните кадифени завеси и оръфаните копринени килими, покриващи каменния под. Беше наблюдавал съвсем същата реакция у момичета на нейната възраст (по времето, когато все още преподаваше) и очакваше да чуе обичайните викове от уплаха при вида на по-страшните предмети в помещението, като например — черепа на един бааз драконид. Някога Рейстлин с жар се бе впуснал в изучаването на тези същества, вероятно с цел да ги създаде сам и целият скелет все още се съхраняваше в лабораторията, заедно с някои от вътрешните органи, запазени в съответния разтвор.