Прокобата на Господаря Гад [bg]

Очите на Владетеля блеснаха застрашително.

Но Великанът още се колебаеше, докато не видя и Протал да кима в съгласие. Чак тогава пусна Томас и полека му помогна да застане прав. Задържа го за раменете още малко и накрая се отдръпна.

— А сега, Надвладетелю — заповяда Морам, — подай ми ръка. Ще стоим един до друг, докато усетиш злото и аз го доловя чрез теб.

Немощна паника стегна сърцето на Томас. Видя се в очите на Морам как стои нещастен с отпечатано на лицето си онова, което е загубил. И тази загуба го съкруши. В това мъничко отразено лице съзря изведнъж, че ако посегателствата срещу него продължат, неизбежно ще свикне да се радва на ужаса и омразата, с които го изпълваха. Откри граница, отвъд която беше насладата от погнусата, а Морам искаше да се престраши да я прекрачи.

— Ела — подкани го Владетелят с протегната ръка. — Трябва да разберем това зло, за да му се опълчим.

В безнадеждност или отчаяние Томас изпъна ръка към него. Дланите се допряха и палците се кръстосаха. Усещаше другите си два пръста слаби, но ръката на Морам беше здрава. Стояха като борци, готови да се вкопчат в омразен таласъм.

Нападението започна почти незабавно. Томас изохка, разтресе се, но не отскочи. В първия миг го задържа силната хватка на Морам, после Владетелят го обгърна с ръка и го притисна до гърдите си. От непоносимото страдание на Томас се люшкаше и Морам, но той издържа, стиснал зъби.

Нападението секна със същата внезапност, с която беше започнало. Томас изпъшка и се отпусна в ръцете на Владетеля.

Морам го крепеше, докато не намери сили в краката си да го държат прав. Тогава Владетелят го пусна полека. За кратко имаше странна прилика между двамата — еднакво измъчени, еднакво празни погледи в очите на препотените им лица. Но Томас въздъхна пресекливо, а Морам изопна рамене… и приликата изчезна.

— Ама че глупак бях! — изсумтя Владетелят. — Трябваше да отгатна… Това зло е от Лигоча, Скалния червей, който посяга чрез мощта на Жезъла, за да се добере до теб. Присъствието ти е достъпно за него чрез допира на твоите обувки до пръстта, защото на Земята няма нищо подобно на тях. Така научава къде си ти, значи и къде сме ние. Досещам се, че ти остана незасегнат в деня, когато прекосихме реката, защото Лигоча е очаквал да се отправим по вода към него. Търсил ни е там, а не на сушата. Щом е схванал грешката си, пак те е намерил вчера.

Владетелят почака, за да стигнат думите му до ума на Томас, и продължи:

— Надвладетелю, за доброто на всички ни… и на Земята не бива да носиш обувките си. Лигоча вече знае прекалено много за пътя на отряда. Слугите му безчинстват навсякъде.

Томас не отговори. Думите на Морам доизцедиха и остатъка от силите му след поредното мъчение. Въздъхна пак и се свлече в ръцете на Владетеля. Не видя как свалиха и прибраха старателно обувките и дрехите му в дисагите зад седлото на Дура. Не усети как Владетелите го измиха грижливо и го облякоха в бяла туника от брокат, как свалиха печално пръстена от ръката му, увиха го в ново парче лепка и го притиснаха до гърдите му. Не знаеше колко нежно го носеше целия ден Великанът по дългия път. Оставаше в тъма като принесен в жертва и чуваше как зъбите на проказата гризат плътта му. Около него се стелеше дъх на пренебрежение и му натякваше колко е безсилен. Но устните му се извиваха в кротка усмивка, сякаш накрая беше започнал да приема разпадането си като нещо добро.