В здрача на вторник [bg]

43

Фрида се качи на бързия влак от гара „Кингс Крос“. Пътуването от Лондон до Кеймбридж траеше по-малко от петдесет минути и не й остана време да промени решението си. Тя гледаше през прозореца и наблюдаваше как Лондон постепенно се изгуби и пред погледа й се появиха ливади, водни канали и задните дворове на къщи, гледащи към шосе, което тя не можеше да види. На някои места по ливадите пасяха малки агънца, а по бреговете грееха жълти нарциси. Тя се опита да се съсредоточи върху пейзажа, да не мисли за това, което й предстоеше. Устата й беше пресъхнала, а сърцето й биеше учестено и когато пристигна в Кеймбридж, се отби в дамската тоалетна, за да се види как изглежда. Лицето, което я гледаше от потъмнялото огледало над ощърбената мивка, беше съвсем спокойно. Носеше тъмносив костюм и си бе вързала косата в стегната опашка. Изглеждаше компетентна, независима, истински професионалист.

Тя беше предложила да се срещнат някъде в града, за предпочитане в неговия офис, между бюрата с компютри и седналите пред тях непознати хора, но той й бе казал, че същия ден ще работи от вкъщи: ако искаше да се видят, трябваше да го потърси там. На негова територия — с неговите условия. Фрида никога не беше ходила в дома му и той й даде адреса. Тя не знаеше какво да очаква — дали къщата му беше в града или извън него, дали беше голяма или малка, стара или нова. Оказа се, че е извън града, на десет минути път с такси, в село с много дървета и храсти. Беше голяма, макар и не толкова, като някои от къщите наоколо; стара, но не прекалено, с покрит с червени керемиди покрив, фронтони, портик над входната врата и плачеща върба на алеята, чиито клони почти докосваха земята. Фрида нямаше как да не признае, че е хубава. Нима можеше да е другояче? Той винаги е имал добър вкус или поне същият като нейния. Колкото и да се мъчиш да се откъснеш от семейството си и колкото и да се опитваш да го изтриеш от живота си, то винаги те преследва.

От пръв поглед се познаваше, че мъжът, който отвори вратата, когато Фрида позвъни, е брат й. Беше слаб, с тъмна коса, макар че по слепоочията му се виждаха сребърни нишки, с тъмни очи, високи скули и също като нея държеше раменете си леко изпънати назад. Той, естествено, беше поостарял след последната им среща, а изразът на лицето му беше смесица от гняв и ирония. Тя се надяваше, че не изглежда като него. Беше си облякъл сива риза и тъмни панталони и у нея се появи ужасното усещане, че и той беше подбрал внимателно дрехите си за тази среща и изборът му беше също като нейния. Двамата изглеждаха почти като близнаци и тя потрепери при спомена за Алън и Дийн.