В здрача на вторник [bg]

— Фрида — започна той, а после млъкна. — Аз… ъъъ… приключил при Мери Ортън и тя ми дала нещо…

— С теб ще си поговорим, когато си трезвен — каза строго Фрида. — Какво щеше да стане, ако те бяха арестували за нападение срещу онзи фотограф?

— Но аз мисля, че то може би е важно.

— Какво щеше да стане, ако с него имаше и репортер? Тогава Карлсън нямаше да успее да задвижи връзките си и щяха да те депортират в Украйна.

Джоузеф наведе глава.

— Фрида…

— Не — каза тя. — Сега бързам.

Беше едва девет и половина. Тя взе метрото от „Клапъм Норд“ до „Арчуей“, после повървя пеша до „Хайгейт Хил“, мина покрай каменната котка, оградена с решетка от ковано желязо. Добре направи, че пи само минерална вода. Умът й трябваше да е бистър. Когато стигна до парка „Уотърлоу“, тя спря и погледна през заключените врати. Облаците се бяха разпръснали и ясната луна огряваше тревата, която блестеше от падналия преди това дъжд. Изведнъж се ослуша и се озърна. Като че ли бе чула нещо. Стъпки? Кашлица? Или беше усетила, че някой я наблюдава? От другата страна на пътя стояха група тийнейджъри. Мъж и жена, хванати за ръце, минаха покрай нея.

Отне й по-малко от минута, за да пристигне на сватбеното тържество. В голямата зала празничната вечеря беше приключила и гостите се бяха събрали на групички. Чуваха се откъслечни разговори, свиреше музика. На дървения дансинг танцуваха двойки, имаше и група деца, които се бяха хванали за ръце и се кикотеха, ритаха се в краката и се блъскаха. В далечния край на залата имаше маса, на която бяха оставени всички вази с цветя и остатъци от угощението. Фрида видя висока тъмнокоса жена с дълга рокля с цвят на слонова кост и вплетени в косата червени цветчета. Тя танцуваше бавно в обятията на мъж с рижа коса. Това сигурно е тя, помисли си Фрида.

Постоя така, без никой да я забележи, наблюдавайки останалите. Сякаш гледаше стара филмова лента — с малки бели петна и леко размазана. Наблизо мина сервитьор с поднос, на който имаше чаши с шампанско, той я видя и й предложи питие, но тя поклати отрицателно глава. Все още можеше да си тръгне и за миг животът й сякаш застина. Само едно движение и всичко щеше да се промени.

И тогава го видя. Стоеше в другия край на залата, наклонил глава към по-възрастна жена, която обясняваше нещо оживено. Носеше тъмен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Беше отслабнал, помисли си тя, а вероятно и поостарял, но нямаше как да разбере — той беше доста далеч от нея, делеше ги цяла зала, подобно на годината, откакто се бяха разделили.

Фрида свали палтото и червения си шал и ги остави на един стол наблизо. Направи това, което винаги правеше, когато беше изплашена и притеснена: изпъна назад рамене, вдигна нагоре брадичка и си пое дълбоко въздух. После тръгна към него и изведнъж сякаш всичко забави ритъм: танцуващите двойки, музиката, собствените й стъпки. Някой я блъсна и й се извини. Жената с рокля с цвят на слонова кост, по-малката сестра на Санди, която танцуваше наблизо, се завъртя с ефирно движение и Фрида видя, че имаше неговите скули, неговите очи и същия празничен израз на щастие.