В здрача на вторник [bg]

— А ти?

— Лельо Фрида, имаш лошия навик да отговаряш на въпроса с въпрос.

Фрида се усмихна.

— Това е първият урок в школата по психотерапия. По този начин се измъкваме от трудна ситуация, когато от нас се очаква конкретен отговор. Каквото и да каже пациентът, ти просто го питаш: „Какво точно имате предвид?“ и така се откачваш от кукичката.

— Но аз не съм ти пациент. А ти все още си на кукичката.

— Говорехме за майка ти.

— Е, добре. Тогава да говорим за майка ми — каза примирено Клои. — Мисля, че не я е грижа за мен.

— Напротив, грижа я е за теб, Клои. Но не забравяй, че тя не е само твоя майка, а и жена, която се чувства предадена и унизена, която не знае по кой път да поеме и в чийто живот отскоро се е появил нов мъж.

— Е, и? Аз очаквам от нея да ми бъде истинска майка. Не й е простено да се държи като тийнейджър. Аз съм тийнейджърът вкъщи. Понякога ме е страх. Все едно нямам здрава почва под краката си и пластовете под мен се разместват.

Това беше много точно казано: Фрида мислеше същото за Оливия, ето защо й трябваше време, за да отговори.

— Права си. И може би ти и аз ще трябва да поговорим с нея за това, да се опитаме да й обясним как се чувстваш и да въведем някои основни правила. Но ти също трябва да й дадеш шанс да се промени. Остави вратата отворена. Тя притежава способността да си признава, когато греши.

— Защо трябва да й дам шанс, когато тя дори не ме забелязва?

— Така ли мислиш?

— Не просто го мисля. Знам го. Тя толкова се е оплела в собствената си бъркотия, че не вижда моята. Прибирам се вкъщи и не знам какво ще намеря. Понякога е пияна или пък плаче. Друг път е в еуфория и иска да обикаляме магазините, за да ми купи безумно скъпи дрехи или каквото там си е наумила. Има дни, в които ми крещи и ми обяснява какъв идиот е баща ми. Или пък кисне във ваната, а после дори не се сеща да я измие — вътре остават косми и следи от пяна. Направо е отвратително. Аз трябва да я почиствам след нея. Понякога готви, а понякога забравя. Има дни, в които ме буди сутрин за училище, но често не го прави. Понякога ме обсипва с грижи, прегръща ме, казва ми, че съм нейното скъпоценно момиче, а друг път ми крещи без причина. Понякога Кирън е у дома — и е добре, когато е там. Той е спокоен, мил и си говори с мен. Тя не се интересува от уроците ми, не отваря писмата, които се получават от училище, последния път забрави да отиде на родителската среща. Изобщо не я е грижа за нищо.

Фрида слушаше, а Клои не спираше да говори, сякаш някакви шлюзове се бяха отворили и се бяха отприщили потоци от страх, отчаяние и мизерия. Тя почти не се обади, но усети как в душата й се надига гняв, който едва успя да овладее. В себе си реши да предприеме някои действия: ще поговори с Оливия и ще я накара да види как житейската й бъркотия се отразява на дъщеря й; ще отиде с Клои в училище, ще се срещне с учителите й и после двете ще й изработят дневен режим; и накрая — от самата мисъл й се зави свят, все едно се беше надвесила над пропаст — ще трябва да поговори с брат си Дейвид.