Каменният кръг [bg]

Роджър я погали по косата, като се възхити на мекотата на сияещите кичури, които се плъзнаха през пръстите му. Искаше да я прегърне, за да я усети до себе си и да я успокои, но тя беше скована.

— Ти си вече голяма, Бри — каза той тихо. — Вече живееш своя живот, нали? Може да я обичаш, но не се нуждаеш вече от нея… не и както когато си била малка. Тя няма ли право да е щастлива?

— Да. Но… Роджър, ти не разбираш! — избухна тя. Стисна здраво устни и преглътна с усилие, после се обърна към него с потъмнели от мъка очи.

— Само тя ми остана, Роджър! Само тя наистина ме познава. Тя и татко… Франк… — поправи се, — те са единствените, които ме познават от самото начало, виждали са ме как се уча да ходя и са се гордеели с мен, когато направя нещо в училище, и… — Тя замълча и сълзите потекоха, оставяйки сияещи следи на светлината на огъня.

— Това звучи много тъпо — каза яростно. — Много, много тъпо! Но… — търсеше безпомощна думи, после се изправи, не можеше вече да седи спокойно.

— Сякаш… Всички тези неща, които не знам! — започна да крачи бързо и гневно. — Мислиш ли, че помня как съм изглеждала, когато съм се учила да ходя или когато съм казала първата си дума? Не, но мама помни! И това е толкова глупаво, защото какво значение има, няма никакво значение, но е важно, и има значение, защото тя мисли, че има и… о, Роджър, ако тя си отиде, на този свят няма да остане нито един човек, който го е грижа каква съм или който да ме мисли за специална, не заради нещо конкретно, а заради мен самата! Тя е единственият човек на този свят, за когото е наистина важно, че съм се родила, и ако си отиде… — Застана пред камината, стиснала ръце в юмруци, с разкривена от усилието да се контролира уста и сълзи по бузите. После раменете ѝ се отпуснаха и напрежението се оттече от високата ѝ фигура.